Име

Биографични данни

Основни теми и герой

Творчество

Принос

Николай

Хайтов

(1919г.-2002г.)

Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Област Пловдив в бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Обича да чете З. Стоянов, Ив. Вазов, Елин Пелин и Й. Йовков. През 1943 г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив. От 1946 г. работи в родопските гори като участъков лесничей в Персенкското горско стопанство. После работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство - Сапарева баня. От 1951 г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. За неправилно раздаване на дърва е осъден на осем години затвор и уволнен по късно освободен

Историята на Родопите героизма и красотата на природата и човека великите българи фолклора и нравите.

Герои:овчари,селяни,горски чудаци,но смели силни решителни нравствено чисти

Съперници 1957

Искрици от огнището 1959

Разбудена Родопа 1960

"Писма от пущинаците" 1960 "Хайдути" - очерци 1962 "Старите у дома" 1962 "Жени хайдутки" 1962 "Матей Миткалото" 1964

Шумки от габър

"Румяна войвода" "Родопски властелини" 1965

Диви разкази 1967

"Магьосникът от Брезе" 1979 "Хвъркатото корито"

Родопските комити разказват 1972

Капитан Петко Войвода 1974

"Разкази и есета" 1984 "Да възседнеш глиган" 1985

Бодливата роза 1975

Вълшебното огледало 1981

Последните мигове и гробът на Васил Левски 1985

Избрани произведения 1989

През сито и решето

Троянските коне в България (2002, посмъртно)

Гробът на Левски

Дневници

Родопски властелини

По сценарий на Хайтов са създадени филмите Козият рог, Мъжки времена, Краят на песента, Капитан Петко Войвода (1974),"Дърво без корен", "Орисия", "Семейство Калинкови","Ламята"

Въвежда в природното пространство Родопите.

Творчеството на Хайтов е много популярно .По неговите филмирани творби който са истински върхове на народното кино.

Ивайло Петров (истинско име Продан Петров Кючуков)

(1923г.-2005г.)

Роден на 19 януари 1923 г. в село Бдинци, Област Добрич.

Завършва гимназия в Добрич. Участва в Отечествената война и след края и° се връща във Варна, където са се преместили да живеят родителите му.Там поработва на няколко места.През 1947 г. учи няколко семестъра право в Софийския университет. Работи в сп. Пламък, в. Литературен фронт.Скоро оставя ученето, за да се отдаде на литературата.Починал 14 април 2005-София.

Добруджа , българското село,преобърнатия космос ,Родовия свят.

Герои: селяните и техния начин на живот не идиализирани такива каквито са.

Първият му сборник е Кръщение, а с повестта Нонкина любов, която излиза на следващата година, Ивайло Петров става изключително популярен. Постъпва на работа в издателство Български писател през 1953 г. и оттогава се посвещава професионално на попрището си на писател и редактор.

Автор е на повече от 20 книги, повечето от които - преиздавани многократно в България и чужбина: Мъртво вълнение, Преди да се родя и след това, Объркани записки, Баронови, Циганска рапсодия и др. Несъмнено най-значителното му произведение е романът Хайка за вълци, който за броени години се превръща в класика.

Петров е лауреат на Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура Христо Г. Данов за 2002 г., на наградата Златен век за принос в българската култура, на Голямата награда на СУ Св. Климент Охридски за литература и много други.

Toй е реалист, сатирист.

Димчо Дебелянов

(1887г-1916г)

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Той е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в Жълтото училище, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил "Св.Св. Кирил и Методий" където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет Свети Климент Охридски, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

Характерно за Дебеляновия човек е отчуждение от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в една действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана. Сетивата му са невъзприемчиви към материалното, към видимия свят. Неговото душевно сътояние може да се обясни чрез обяснението към родното, въпреки че този мотив не е често срещан в поезията му.

През 1906 г. в списание Съвременност са отпечатани първите публикувани творби на поета: На таз, която в нощи мълчаливи, Когато вишните цъфтяха и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва.Пише стихове заедно с Димитър Подвързачов издават Българска ангология.

Помага за оформянето на представа за развитието на нашата литература.

Той е фантастик, реалист.

Христо Смирненски

(1989г-1923г)

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) е роден на 29.Х.1898 в гр. Кукуш, Македония. През 1904-08 учи в родния си град; през 1908-1910 живее и учи в София. Завръща се в Кукуш, където завършва прогимназия (1911). Поради липса на средства не може да се запише Солунска гимназия и е принуден временно да прекъсне обучението си. След опожаряването на Кукуш по време на Междусъюзническата война (1913) семейството му се преселва в София, където се записва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище. През 1917 напуска Техническото и постъпва във Военното училище, което напуска предсрочно, тъй като е изпратен да участва в потушаването на Владайското въстание (септ. 1918). През същата година се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет. През пролетта на 1923 заболява от туберкулоза и умира на 18.V. същата година.

Пише за големия град, от неговия многолик, подвижен и контрастен живот. Той е първият истински поет на града, на живота на каменните му улици, на съдбите на "децата на града".

Първите публикации на Смирненски са във в. Кво да е (1915). Сътрудничи (от 1916) на списанията Българан, Родна лира, Барабан, Художествена седмица и В продължение на 11 месеца (януари - ноември 1911) организира и редактира седмичното литературно-хумористично сп. Смях и сълзи. През 1918-22 е член на редакционната колегия на сп. Българан, сътрудничи на хумористичните списания Сатър и Червен смях, на в. Народна армия и сп. Младеж, както и на Работнически вестник. През ноември 1922 започва да издава (съвместно с брат си Тома Измирлиев) хумористичното сп. Маскарад, което спира да излиза през 1923. Приживе излизат книгите му Разнокалибрени въздишки в стихове и проза (1918) и Да бъде ден! (1922). Пише под псевдонимите Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди и др.

Той въвежда нови теми и нов дух в българската поезия.

Светослав Минков

(1902г.-1966г.)

Светослав Минков е роден през 1902г.в село Радомир.Средното си образование завършва в София.Последователно учи във военно училище в Австрия,следва славянска филология в Софийския университет,Търговско-стопанска академия в Мюнхен.Работи като библиотекар,книговодител,дипломатически служител,редактор в различни издания и издателства.Получел солидно образование,добил разностранна култура,Минков е един от най-ерудираните български писатели.

Умира на 22 ноември 1966 г. в София.

В диаболичната, и особено в научната си фантастика Светослав Минков се прочува като майстор на гротескното, на изтънчената интелектуална подигравка и на бодливата сатира. Типичен пример е героинята от разказа му Дамата с рентгеновите очи Мими Тромпеева, която след като се сдобива с рентгенов поглед, забелязва, че някои хора, предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си.

Другаде, особено в приказките си за деца, Светослав Минков се показва като самотен и тъжен, но мъдър и човечен автор.

Първата си творба,озаглавена Биномът на Нютон,публикува в списание Българан през 1920 година.Той е писал : 2.1 Романи

Разкази

Приказки

Пътеписи

Очерци

Фейлетони

Афоризми

Стихотворения

Портрети (литературна форма)

Преразкази .Един от най-известните негови фантастични романи е "Сърцето в картонената кутия"(1933 г). (Подзаглавие: Роман-гротеска в 7 невероятни приключения.) (в съавторство с Константин Константинов)

Приема се за баща на модерната фантастика в България. Основател е на първото специализирано за фантастика издателство в света - Аргус

Неговият сборник с разкази Синята хризантема, издаден през 1922 г., e смятан за първата фантастична книга в България.

Toй е фантастик, сатирик.

Никола Вапцаров

(1909г.1942г)

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика, първо на кораба Дръзки, а през април и май 1932 г. с кораба Бургас посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.

Участва в детски конкурси .Става член на военна организация кум комитет.Арестуван 1942 г март месец : разстрелян 23 юли 1942г .

Мотиви:борба за справедливост човечност разглежда живота като две.Индивидуализирането на човепката съдба , показване на обикновеният човек в обикновени житейски ситуации.Героят на Вапцаров става възроденият малък човек , живеещ във времето на машините и моторите ,смазван от поробващата им сила.Най смисленият човешки акт за героя е поривът към героично-жертвената смърт.

Разкази:Спомени от миноносците

Една малка кооперация, за която нищо не сте чули досега

Ключът на Суец

За силно впечатлените вход забранен!

Импресии от параход "Бургас"

Стихосбирки

Моторни песни

Стихотворения: Пролет (Пролет моя, моя бяла пролет)

Един сляп

Зора

Ще строим завод

Горки

Епоха

Пушкин

Химн (Неспирно напирай,разраствай)

Химн (Огромен град със звезден покрив)

Пролет (Гълъбите гукат)

Хроника

Не бойте се деца

Песен (Във гората враг стаен)

Доклад

Думи

Майка

История

Крали Марко

Илинденска

Кино

Дохождат дни...

Селска хроника

Рибарски живот

Пролет (Отвънка ухае на люляк...)

Ботев

Не, сега не е поезия

Хроника (Отвсякъде врази...)

Ще бъда стар, ще бъда много стар

Антени

Прощално

Борбата е безмилостно жестока

Поезията му става изключително популярна в края на втората световна война , той получава не само народно ,но и международно признание .Върху живота и творчеството мус а написани редица изследвания .

Toй e романтик, реалист.

Емилиян Станев

(1907г.-1997г.)

(истинско име:

Никола Стоянов Станев)

Емилиян Станев е роден в Търново на 28 февруари 1907. Детството си прекарва най-вече в градовете Велико Търново и Елена, където живее дълго заедно със семейството си. От малък баща му започва да го води със себе си на лов сред природата и по-късно това дава отражение в произведенията му, където намираме често нейни описания.

През 1928 г. завършва гимназия в град Елена като частен ученик, след което се премества в София и учи известно време живопис при проф. Цено Тодоров.

През 30-те години записва финанси и кредит в Софийския университет. През 1932-1944 става чиновник в Софийската община, а през 1945 е управител на ловно стопанство в с. Буковец, Ловешко.

Починал:15 март 1979г.

Темите на които пише той са

1.Човека и природата

2.Отделянето от животинското

3.Националната съдба

Емилиян Станев публикува първите си произведения през 1931.

Завежда отдел "Белетристика" във в. "Литературен фронт" (1950-1955). Сътрудничи на сп. "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести.

Първата му книга - сборник с разкази с името "Примамливи блясъци" е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът "Сами" (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още "Вълчи нощи" (1943), "Делници и празници" (1945), "Дива птица" (1946), "В тиха вечер" (1948). През 1948 г. -"Крадецът на праскови". След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман "Иван Кондарев", в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.

Автор е на книги за деца и юноши: "През гори и води" (1943), "Лакомото мече" (1944), "Повест за една гора" (1948), "Когато скрежът се топи" (1950), "Чернишка" (1950)

Остава в Литературната история като най-добрия български писател-анималист и реалист.

Йордан Радичков

(1929г.-2004г.)

Йордан Радичков е роден през 1929 в село Калиманица, близо до Фердинанд, което през 1984 е разрушено, защото се очаквало да бъде залято от язовир Огоста.

Завършва гимназия в Берковица през 1947. В продължение на няколко години се възстановява от заболяване от туберкулоза в санаториум в Искрец и в родното си село.

Радичков работи като кореспондент (1951) и редактор (19521954) във вестник Народна младеж, редактор във вестник Вечерни новини (1954-1960), в Българска кинематография (19601962), като редактор и член на редакционната колегия на вестник Литературен фронт (19621969).

Радичков е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (19731986) и заместник-председател на Съюза на българските писатели (19861989).

Стилът на писане на Йордан Радичков е специфичен. Класическите му произведения включват много етнографски елементи, местни диалектни думи, поверия и приказни герои. Трудно е да бъдат определени стилово - биха могли да бъдат приказка, фентъзи, магически реализъм... Повествованието е напълно свободно: разказът може да започне със средата на сюжета си.

Авторът често илюстрира книгите си сам. Стилът на рисунките му е наивистичен, подобен на детски рисунки, и спомага за създаването на характерната им атмосфера.

Сборници с разкази

Сърцето бие за хората (1959 г.)

Свирепо настроение (1965 г.)

Водолей (1967 г.)

Козята брада (1967 г.)

Вятърът на спокойствието (1968 г.)

Ние, врабчетата (1968 г.)

Коженият пъпеш (1969 г.)

Верблюд (1984 г.)

Романи

Неосветените дворове (1966 г.)

Всички и никой (1975 г.)

Прашка (1977 г.)

Ноев ковчег (1988 г.)

Пиеси

Суматоха (1967 г.)

Януари (1975 г.)

Лазарица (1979 г.)

Опит за летене (1979 г.)

Кошници (1982 г.)

"Образ и подобие" (1986)

"Добродушните смокове" (1993,радиопиеса)

Според изследване на Светла Девкова произведенията на Йордан Радичков са превеждани на 37 езика и са издаденн в 45 страни в света. Особено ценен в Италия и в скандинавските страни, той е публикувал над сто заглавия в чужбина.

Пиесите му "Суматоха", "Януари", "Лазарица" и "Опит за летене" са играни в Австрия, Беларус, Германия, Гърция, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария, Югославия.

Има и принос за развитие на телевизия в България.

Той е реалист, сатирик.