Съвременните донкихотовци в джунглата на човешкото безразличие"

В световната литература има много произведения, народни и национални в най-добрия смисъл на тези думи, които стават принадлежност на народа, който ги е създал, а ако придобиват общочовешко значение, то е само доколкото такова значение има и нацията, в която са се родили. Андриада на Волтер е възможна само във Франция, тя е немислима извън френския национален живот. Гьотевият Гьоц фон Берлихинген е изключително немски, както немски са Лутер и Мюнщер. Обломов е руско явление, руски са и многобройните купци на Островски. Но когато в националния характер преобладават общочовешки черти, когато и в произведенията на художника те са, които доминират над специфично националното, тогава и произведението придобива общочовешко значение не само поради общочовешкото значение на създалата го нация (Франция от епохата на класици-зма е духовна норма в Европа), а само по себе си, чрез собствени идеи и образи. Така могат да се разберат Шекспировите италианци, Пушкиновите испанци. ''Дон Кихот'' е най-испанската, но същевременно и най-общочовешката книга. Литературните герои стават толкова популярни, те така заживяват в живия живот и до такава степен съучастват на хората в пътищата и делата им. Блестящият рицар се играе от застарелия съсухрен идалго, чевръстият оръженосец от дебелия непохватен негов съсед, блестящите доспехи са заменени с няколко ръждясали останки, лъскавите шлемове с бръснарски леген, буйните коне с мършава кранта, красивите дами на сърцето с миризливата селянка. Възвишеното е станало низко, героичното безпомощно, тържествено-патетичното смешно, и в тази игра на живота социалните върхове са отправени към низините, ''горе'' е станало ''долу''. Всички изисквания на пародията са изпълнени. Целта е постигната рицарския роман е смазан. Разумът на безумието. Истината е, че от една страна липсата на каквито и да било добродетели в днешно време (каквито Дон Кихот безспорно притежава) са нещо трагично. Романтиката, добронамереността, искреността и др. са неща, без които лично на мен ще ми бъде трудно да живея, но за жалост все по-често се сблъсквам с деградиралия човешки мироглед и ценности. Безразличието на хората към тези нравствени качества ме кара да се замисля, дали човекът е толкова съвършено същество, колкото е описано в Дарвиновата теория. Дори и аз като Дон Кихот жадувам за обич... Обич не от роднини или близки, а искрена, добронамерена и чиста. Обич, която да сплотява хората, а не да ги отчуждава. Любов, в която няма противоречия. Просто любов към ближния... Но може би и аз като героя на Сервантес съм наивен. И аз вярвам в химери. Втори Исус няма да се роди! Колкото и странно да звучи... Истината е, че няма кой да изцери народа на безсмислието. Няма да има Нирвана на морално деградиралото човечеството. Образът на Дон Кихот е пародия във всяко едно отношение външност, доспехи и т.н. Може би и двамата със Санчо са малко или много посредствени и са изпълнени с прагматизъм, защото специално главния герой -Дон Кихот