Съвременната българска поезия предпочита традиционните одежди и пребиваването в канона. Изключенията само потвърждават правилото. Да ми прости Николай Кънчев, че перефразирам неговата Думичка за истинската вяра, но само лудите глави, които отвържат езика на поезията от паяжините на ортодоксалното, ще са за вярване. Това е дълъг и труден разговор. Сега думата ми е за Исо със оси на Марин Колев, който проправя пътя на закъсняло нови жанрове в българската словесност - лирографиката и квадратния палиндром. Всъщност лирографиката е разновидност на отдавна известните в европейската литература калиграми. Рисувано-писана - макар и автоматично, компютърно - книгата на Марин Колев не е първата, която заговаря за кризата на Гутенберговата цивилизация в съвременния свят; криза, която става все по-очевидна, та чак очевадна. И друг път съм имал възможност да спомена: калиграмите на Аполинер (Прободеният гълъб, Водоскокът, Мандолината, Карамфилът и тръстиката), калиграмите на Кокто, Маринети, Рафаел Алберти, ръкописно рисуваната с букви бъчва на Луиз дьо Вилморен, графичните експерименти на Брак, Вацлав Хавел, колажи на Пикасо, Блез Сандрар, Аполинер положиха основите на богата европейска традиция, която продължава и до днес.

Нейният късен прощъпулник у нас нямаше да е възможен без колажите на Иван Бориславов във Взривени думи (1995) - майсторска игра на смисли, която ни подсказва, че наистина светът е най-внушителният колаж. След Ръкописи (1989) на Иван Кулеков, който намери нова пластична изразителност за словото-образ, можем да говорим и за българска следа в тази традиция. Нейното начало е българският модернизъм от 20-те години.

Марин Колев е избрал да нарисува своите лирографики със стандартните типографски знаци. И всичко това щеше да е безгрижна игра (като познатата от детството аленафанела, която и в прав, и в обратен словоред си е все алена фанела) - ако не издаваше сюрреализма на нашето съществуване. Уви, сюрреализъм не в привлекателния му френски първообраз, а свръхреализъм по нашенски, който не иска (пък и не може) да превърне бита в битие.

Отдалече лирографиките на Марин Колев приличат на забавна рисункописна игра с букви и шрифтове, от които поетът гради малки стихотворни пластики. Те се извисяват като пирамиди (понякога изгубили върха си, пресечени или полегнали като стълба за кариера). Друг път летят като пламъци, като щъркели, като хвърчила... Или пълзят като змиите на праисторическия ни страх още от времето преди първото влечуго да полети. В причудливо разгънатите стихове на Марин Колев даже влечугите си намират криле, а човекът влачи унило съществуване и се опитва да подхвръкне с половин крило, половин сърце, половин душа.