СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Иван Николаев

След смъртта на Пенчо Славейков (1912), П. К. Яворов (1914), П. Ю. Тодоров (1916) и литературния критик К. Кръстев (1919) приключва един период в развитието на нашата литература и започва нов. Световната война, в която участвуваше и България, като преживя тежки катастрофи и горчиви разочарования, стои на границата между тези два периода.

По време на войната и по повод на нея нашата литература не създаде нищо ценно. Появиха се много патриотични стихове и разкази, написани в патетичен тон. В тях поезията е убита от политика, журналистика и многошумен патриотизъм. Творения от този вид ще намерим във всички славянски и западни литератури по време на войната. Днес, слава богу, никой не ги чете.

Най-патриотични стихове през последните години написа нашият популярен поет Иван Вазов (поч. 1921 г.). От последните му стихосбирки искам да посоча само една - Люлякът ми замириса, съдържаща интимни, тихи, лирични песни. Тук той изпробва друга форма, поддава се на влиянието на младите поети, на техния стил и стих, но не достига творческата им сила. И едното, и другото познание се отразяват в тази старческа лирика. За тази сбирка той самият казва, че е отражение на личните му скрити преживявания на поет и човек, че съдържа песни за спомени и откровения, страници, изтръгнати от книгата на сърцето. В предишните си стихове той плати данък на отечеството, в тези изплаща човешки дълг. Това е лирика непосредствена, проста, изразена естествено, на много места по старчески наивна, но винаги искрена и сърдечна. Предишната изкуствена афектираност почти не се среща. Това са стихове, в които се разказват скъпи спомени от детството, родния град, за майката и близките, за някогашните празнични моменти и за безвъзвратно изчезналата радост. В стареца се връща някогашната чиста и наивна детска душа и като последна утеха озарява тихите му есенни дни. Тук има и любовни стихове под заглавие Триндафилите. И тях поетът е писал на стари години. И като че ли това е грях от негова страна, та се бои да го признае: към заглавието прибавя забележката Из старите ми тетрадки и пише под стиховете си стари дати. Напразно. Последната любов му носи радости, които преди не е вкусил. Едва сега той изпитва истинска любов, тиха и сърдечна преданост, сияйна и спокойна. Сега той се вглежда в себе си, вижда изминатия дълъг път и може да направи със задоволство оценка на завършеното си дело. Като поет той е пял за другите, преживявал е техните стремежи и идеали, сега копнее да остане сам, да посвети последните си дни на самия себе си.

Сред новото поколение поети той се чувствува чужденец - чужденец в родната си страна. Той се вглежда във вечерните светлини на залеза, в падащите златни есенни листа и смирен очаква своя край. Целия си живот е посветил на страната си и на своя народ, бил е свидетел на големи промени в своя народ, живял е с поколение, на което е било съдено да понесе тежко бреме, но никога не е изменил на идеалите на измъчения си народ:

Душата ми е цяла разорана
от страшний на неволите му плуг,