Състраданието- пречистваща духовна сила

Йовковият свят е населен от герои,които носят един особен копнеж по красивото и доброто в живота.Тези герои-обикновени селяни,притиснати от мъката и страданието на тежкото ежедневие,притежават отзивчивост и състрадание към другите.Чрез образа на Моканина от разказа По жицата Йордан Йовков внушава с мисълта ,че нравствената същност на човека се проявява най-добре в страданието и съпричастието.

Петър Моканина един от най-обаятелните Йовкови герои,завладява със своето голямо състрадателно сърце,със способността си да изслушва и разбира чуждата болка,с милосърдието и готовността си да помогне с каквото може.Той носи доброто в душата си.То е неговата същност и потребност.Прави го съпричастен към мъката на непознатото семейство и го издига до представите за прекрасното.

Голямо е човешкото страдание и духовната потребност от състрадание.Това е темата на Йовковия разказ.Авторът още в самото начало ни представя своите герои-Моканина,който пасе своето стадо край пътя и Гунчо,тръгнал да дири изцеление по прашните добруджански пътища. От първия миг на срещата с непознатия,Моканина се отнася с интерес,разбиране и отзивчивост към него,защото разбира, че го гони някаква беда Наблюдателният му поглед улавя всяка подробност от вида и поведението на другоселеца.Той е висок, едър човек ,сиромах и като че ли сиромах се е родил.За бедността му говори и описанието-ризата му е само кръпки,едри и неумело шити,поясът му- оръфан,потурите му- също.Човек умен и преценяващ, Моканина решава ,че непознатият е от ония меки хора,които и на мравката път правят.Овчарят го приема със сърцето си ,защото в другоселеца открива сродна душа-беден човек ,отруден,навикнал да носи неволята си,но пазещ човещината и благодарността си.Голяма мъка се чете в погледа на непознатия-явно беше ,че мисли за друго и друга грижа има в очите му .Моканина веднага разпознава страданието и преценява ,че не бедността е причина за него,а нещо друго го мъчи,нещо по-важно, по-голямо.Едва по време на разговора, овчарят забелязва каруцата ,спряла на пътя,в която седят две жени.Едната, отпуснала краищата на ръченика си сигурен белег за надвиснала беда ,а другата безжизнено лежи под завивките.Предположението на Моканина се потвърждава и не остава безчувствен към трагедията на Гунчовото семейство.С цялото си милосърдно сърце ,той приема тяхното страдание и е готов на всичко,стига да може да им помогне.

Способността му на съпричастност към чуждата болка ,предразполага към изповед непознатия, неразговорчив човек.Моканина разбира притеснението на мъжа,неловко пристъпващ към него и пръв