ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - СЪН ЗА ЩАСТИЕ

Епик и лирик, критик и мислител, вътрешно противоречив, войнствено пристрастен, повече от век Пенчо Славейков е сред елита на културното ни пространство. Поетът преследва една дръзка естетическа цел - решителна европеизация на литературата ни, приобщаването й към модерната художествена чувствителност на западноевропейската и руската изящна словесност. И тази преориентация той налага чрез етично философската проблематика на творчеството си. Интригува го духовността на човека от началото на XX век, на човека, обърнат навътре към самия себе си. Привличат го лабиринтите на духа, където се боричкат светлина и мрак. За Славейков врявата на деня е скоропреходна, омерзителна. Красотата, любовта, трагизмът, смъртта, идеалът, самотата, разочарованието са вечни и единствено достойни за изкуството. Модерната душа е тяхна крепост, поезията - техен храм.

Никъде Славейков не е така лиричен както в стихосбирката Сън за щастие, никъде стихът му не е така изящен и лек както в тези миниатюри. Книгата е своеобразен поетичен остров на съзерцателната самота, на вглъбената в себе си личност, в която рефлектира житейският калейдоскоп, по-малко радостен и решително повече тъжен. Самотата не е съзнателно търсена поза - към нея лирическият субект има подчертано емоционално предразположение. Той е уединено съзерцателна натура, потопен в субективен размисъл. Причините за самотата му са не само от чисто психологически характер, имат и обективни измерения. В статията Българската поезия. Преди. Сега Славейков пише: В душата на съвременния наш читател има само няколко изхлузени гологана, а често и нищо няма - а ние идваме при него и искаме да ни размени жълтицата на нашата душа. И чувството за самотност ни мъчи.

Сън за щастие може да се възприеме и анализира като самостоятелна, завършена художествена творба и да се потърси определена линия на психологическата еволюция на лирическия субект. Тази линия безспорно съществува и се долавя съвсем лесно. Вероятно при многобройните поправки, които е нанасял върху личния си екземпляр, и с които е съобразено окончателното издание, поетът е целял да очертае в подредбата на стихотворенията промяната у своя герой от по-светли настроения към по-безперспективни, от самоизмамната илюзия на надеждата към мисълта за отминаващия живот и наближаващата смърт. В този смисъл сборникът се явява лирическо обобщение на промените, които настъпват изобщо у човека с течение на годините. Тези промени естествено се отнасят и към самия автор. Целият сборник има автобиографично изповеден тон, но лирическият герой не се идентифицира изцяло с автора, независимо от извънредно голямата близост.

Миниатюрата НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ е встъпителен акорд към сборника Сън за щастие. Настроението е ведро, жизнерадостно, изпълнено с надежда, несмущавано от нищо. В пълната хармония между просветленото психологическо състояние на лирическия субект и пробуждащия се летен ден дори самотата излъчва радост. Тя идва от красотата на утрото, но преди всичко от очакването - предчувствие за близко щастие. В спокойната, кристално изчистена земна картина витае тихото тържество на природата и то сякаш прелива у лирическия герой - никаква заплаха, пълна увереност в себе си и в бъдещето, както уверена може да бъде само младостта:

Ни лъх не дъхва над полени,

ни трепва лист по дървеса,

огледва ведър вис небото

в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам