Джек Лондон

Съюзът на старците

В казармата съдеха човек. Той беше стар местен жител от поречието на река Бяла

риба, която се влива в Юкон, под езерото Льо Барж. Не само целият Доусън, но и

жителите на Юконския край, на хиляда мили нагоре и надолу по течението на

реката, се развълнуваха от случката. За англосаксонеца - завоевател на земи и

морета - беше обичайно да раздава правосъдие на покорените народи, като много

често таваното правосъдие бе твърде сурово. Но при делото на Имбер правосъдието

за първи път се оказа недостатъчно и слабо. От гледна точка на прецизността

наказанието нямаше да отговаря на това, което бе извършил. Че ще го накажат,

нямаше никакво съмнение и въпреки че наказанието щеше да е голямо, Имбер имаше

само един живот, а беше похитил живота на мнозина.

Всъщност ръцете му бяха изцапани от кръвта на толкова много хора, че приписаните

му убийства не можеха да се преброят. Пушейки лулите си край пъртината или

седейки на топло край печките, мъжете грубо пресмятаха броя на хората, които

бяха загинали от неговата ръка. Те всички бяха бели, тези нещастници, и бяха

избивани поотделно, по двама или на групи. Тези убийства бяха толкова

безпричинни и произволни, че дълго време представляваха загадка за конната

полиция, даже по време на капитаните, а дори и по-късно, когато хората започнаха

да добиват злато и правителството на доминиона изпрати губернатор, който да

застави този край да плаща за своето забогатяване.

Но още по-загадъчно беше пристигането на самия Имбер в Доусън, за да се предаде

на правосъдието. Бе към края на пролетта. Юкон ревеше и се мяташе под леда,

когато старият индианец се отклони от пъртината, която минаваше по реката, с

мъка се изкачи по брега и застана на главната улица с примигващи очи. Хората,

които го видяха, забелязаха, че е слаб и че му се преплитат краката.

Като залиташе, той се дотътри до купчина греди и седна. Седя така през целия

ден, отправил поглед право пред себе си, към безкрайния поток от бели хора,

който течеше около него. Много хора го поглеждаха с любопитство и пускаха разни

забележки по адрес на стария сиваш, който имаше толкова странен израз на лицето.

Мнозина си спомняха по-късно, че необикновеният му вид им направил силно

впечатление, и се гордееха с острата си проницателност за необикновеното.

Но на Дикенс, на Малкия Дикенсън, беше съдено да стане герой на тази случка.