Съдбата на разделения от родината човек в творчеството на Яворов

Безспорно Пейо Яворов притежава впечатляваща поетическа дарба. Яворовата лирика съдържа оригинално изградени образи, белязани с трагичната философия на поета за света. Яворов внася в българката поезия предимно темата за трагизма.

Темата за величието на героичния подвиг в името на свободата на отечеството безспорно сближава Яворов с кумира му Ботев. Яворов има ясното съзнание за значимостта на величието на подвига-саможертва. Поетът изгражда представата за различните лица на героичния подвиг и едно от тях е страданието. Стихотворението Заточеници със заглавието и художествените си внушения се свързва с темата за патриотичния подвиг. Оригинална е идеята на Яворов да представи заточениците-патриоти не по време на битката, а след нея. Творбата представлява монолог-обръщение на героите към отечеството, тя е изповед на болката и любовта към родината, и това мотивира сълзите накипели на заточениците. Същностната характеристика на заточениците е пряка рушители на жет вековен, служители на дълг синовен те са борци за премахването на чуждото подтисничество , верни докрай на патриотичния си дълг. Идеалът за щастие на заточениците е в достойната смърт в борбата за свобода:

да видим бой съдба завидна!

край твоя свят олтар.

Първата представа за образа на заточениците е изградена чрез описанието на залеза и морето. Тук образът на родината е въведен чрез глагола чезнете (родни брегове). Очевиден е контрастът между спокойствието на природата и тревогата в думите на заточениците. Монологът на заточениците има подчертано елегичен характер.Яворов постига художественото внушение за неизбежната раздяла с родината с помощта на детайла от природната картина мъгли в съчетание с наречието далеко и глагола чезнете. Образът на родината в творбата е географски конкретизиран Варда,Дунав и Марица, Балкана,Странджа и Пирин. Изразите родни брегове , свидни нам предели , изгубен рай, родина свидна се явяват синоними; сравнението с рай характеризира любовта към отечеството.Яворов утвърждава идеята, че страданието на заточениците е проява на сила. Успоредна с промените в природата се задълбочава и страданието на лирическите герои.Драматизмът в преживяванията на героите достига до трагизъм в последната, четвърта, строфа. Чрез повторението на степенуваното наречие Все по-далеч и по-далеч се създава усещането за неотменимостта на жестоката участ.

Проблемът за разделените от родината Яворов осмисля в общочовешки аспект. Трансформацията на драматизма в трагизъм Яворов разкрива с стихотворението си Арменци. Още заглавието на творбата свързва образите и идейните внушения с една конкретна национална същност. Арменци безпорно е съизмерима и по силна на художествения драматизъм, и по единството на националното и човешкото като идейни внушения с Ботевата елегия В механата. Яворов изгражда образа на един народ-мъченик, у когото националната драма се трансформира в енергия за борба в името на независимостта и справедливостта. В този смисъл образите на героите са представени двупланово като страдалци и като борци. След като със заглавието поетът насочва вниманието към трагедията на арменския народ, по-нататък той не използва определението арменци, а обобщителните определения дружина и изгнаници.Яворов набляга на жестокостта на тиранина, прокудил арменците от родината им. Не е уточнено мястото, където се установява този народ, но е внушена бездомността му далеч от родина- в край чужди. Страдали от подтисничеството, героите са силни и горди, за тях не съществува алтернативата да се примирят с потъпкването на националното и на човешкото си достойнство. От съчетанието на двата мотива те пият и те пеят израства човешката драма остро изобличение на жестоката действителност. Четвъртата строфа мотивира последния стих на първа строфа : и пеят, тъй както през сълзи се пей. Тази строфа е изградена в/у основата на анафората че и очевидна в тази строфа е градацията на напрежението. Образът на зимната буря в Арменци свидетелства за закономерността, неибежността и всеобхватността на бунта.Двата мотива те пият и те пеят отново се срещат в шестата, последна строфа. Яворов отново насочва вниманието към страданието и