Съдбата на децата на града в поезията на Смирненски

Антон Страшимиров го нарече "слънчево дете на българската поезия. И наистина той беше почти дете, когато "жълтата гостенка", най-честата вестителка на смъртта при поетите романтици, го отнесе от живота. Но този "юноша" успя да създаде едно значително поетическо дело, което му отрежда място сред големите поети на нацията.

А Смирненски бе не само юношата на българската поезия, но и нейният наистина слънчев син. Въпреки че създава в духа на символизма и някои от най-великолепните здрачни лирически картини а българската поезия ("Цветарка"), и някои от най-мрачните картини на социалната несрета ("Зимни вечери"), неговата поезия е изцяло устремена към светлината, към слънцето ("Да бъде ден").

За разлика от всички свои предходници, в чието творчество нахлува "градската тема", Смирненски е изцяло поет на града.И не само в смисъл, че Градът е единственият декор на неговото творчество, но и защото самата му художествена чувствителност е изцяло градска. Градът става негова същност, негова стихия, негова обич, единствен фон и тема на творчеството му.

Първото, което прави впечатление в градските образи на Христо Смирненски, е хуманистичното предпочитание на автора към света на "унижените и оскърбените", към "бедните хора", към социалните низини, към жертвите на града. И друго, също характерно за Смирненски - социалната контрастност на образите и картините, които рисува поетът: "двата свята", света на богатството, разкоша, блясъка, лукса от една страна, и от друга - света на бедните хижи, на смазаните от мъка хора. В духа на социално-сантименталното виждане в тези лирически картини присъства и мелодраматичното, лирически образи на Смирненски са пронизани от топла човечност, в тях има съчувствие към житейските драми на героите. Ето старият музикант, приведен до моста с плачещата цигулка в ръце, над когото е надвиснала "черната старческа мъка". Героят умира самотен и безпомощен на улицата, около него животът кипи безгрижно, тълпите са зли и далечни. Студеният зимен пейзаж - зимните вихри, които шепнат невнятни слова, луната, промъкнала се през тънкия облак на скованата в мраз висина - хармонира с нерадостната участ на стареца. Ето малката цветарка, принудена от мизерията да присъства на всеки разблуден гуляй - под нейния смях се крие болка, а ясният поглед в очите показва, че детската й наивност е заменена с усещането за трагичното й бъдеще тя ще се превърне в улична жена..

С предвещаващата трагична обреченост Цветарка се превръща в едно от най-хубавите творби на Смирненски. Стихотворението започва с една от най-одухотворените природо-пейзажни картини на града:

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смъртния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

Но под този красив пейзаж в "гранитната пазва" на града живеят хиляди хора със смазани съдби. Една от техните "безутешни повести" разказва поетът-повестта на "малката цветарка". Тя е поредното дете на града, което е обречено на болка безнадеждна. Образът й, тъй нежен и фин, контрастира на шумния град със своята крехкост и плахост. Ала погледът й влажен, криещ обидата и поруганото й детство, показва, че градът чудовище вече е написал съдбата й. В дебрите на този смразяващ град затвор черни пипала все повече и повече ще се усукват около детското сърце, докато не задушат невинността му и не превърнат малката цветарка в улична жена. Защото в този град на