Свят без Цвят...

Видя ли го? Съзря ли го? О, Боже колко красота, каква елегантна хармония от цветове, баланса между нашия и другите светове. Преливащи се нюанси на червеното, вдъхващи животворни сили, произтичащи от любовта в неговата първична проява, преминаващи през тишината и спокойствието на жълтото, през жаждата за изобилие на зелените багри и достигащи до твърдостта и устойчивостта на синьото. А ако не ги съзрем, ако не усетим тяхната сила, ако не добием усещане за тази емоционална пренасителност от чувства и стремления? Тогава в какъв свят живеем? В свят без цвят ... това ли е отговорът? Ето аз вървя и виждам само една бяла светлина, един безкраен коридор заобиколен от силуети, картини без цветове. Та защо да са ни нужни цветовете? Може би за да прикриват горчивата истина за сивотата на нашия свят? Един непрестанен стремеж към нещо живо, ярко и цветно, нещо, което да радва окото ни и което доставя удоволствие на вечното търсещата ни душевност.

Но какво става? Защо светът за миг се изпълни само със силуети, черно-бели сенки, искащи да се скрият от цялата тази мъка разпръсната като сутришна роса по земята. Да, по-лесно е да се предам на страданието, на отчаянието, на меланхолията покорила изведнъж безоблачното ми ежедневие. Непрестанен плач и объркани мисли се бяха настанили в мен. Една човешка грешка беше довела до моята вечна слепота, един миг на невнимание обричащ на цял живот страние и несигурност. Усетих как щастието си отиде от мен, как късметът реши да не върви рамо до рамо с мен, а те искат да продължавам с усмивка по пътя си, останал без цветове, без красота и жизненост. Знаете ли какво е да не виждаш как нюансите на синьото преливат един в друг, как небето потъва в дълбините на морето и остава човека в недоумение за мащабността на природата. Отиде си и жълтия цвят на слънчевите лъчи, които докосваха нежно песъчинките по плажа, а как искам да го върна... Бавно изчезваха образите на предметите, те не бяха просто безцветни в съзнанието ми, те бяха придобили неясни контури. А спомням ли си как изглеждаха очите на любимия човек, как потъвах в тях, как сърцето ми затуптяваше, когато виждах всичко, което ми беше нужно да чуя...А сега??? Всичко остана в забвение и тишина, тишина, която ме кара да настръхвам, да оставам без дъх. Какво ми остана - да живея със спомена за един свят, обагрен в цветове и връщащ ме към живота. Та нали казват, че човек до последно трябва да таи надежда в себе си, да вярва и да се оповава на собстените си сили. А аз как да продължа да се боря, когато късметът ми обърна гръб? Да бъда силна ... че аз съм силна, но не искам да живея според максимата, че и сам воинът е воин. Да водя война с въображаем враг, да бъда на щрек и да ме е страх от самата мен. Да едва