ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"

СВОБОДАТА - НЕСПОДЕЛЕН КОПНЕЖ НА ЧОВЕШКАТА ДУША

Разкрепостените стойности на българския дух през 60-те години на XIX век раждат ренесансовия смях на Вазов в повестта Чичовци. Той е пречистен от носталгичния спомен за отминалото време на повярвалите в чудото на близката свобода българи. Емоционалната стихия на радостта отчетливо резонира в душите на Вазовите герои, събрани за празнична литургия в църковния храм.

Вазов представя нов, непознат български свят, който свободно изявява поривите на духа си единствено в пространството на храма. Извън него е несвободата, робството. Така още в началото на повествованието християнското смирение е заменено с хедонизма на дух, който вече има желание да потърси свободата си и извън храма господен.

Микрокосмосът на човешката душа е материализиран чрез святото пространство на църквата, където всеки е сам със своята мисъл и тайните помисли за бъдещето. Но не молитвен шепот изпълва този своеобразен храм на човешката душа в повестта Чичовци на Вазов. Там е събрана вярата на един народ, представен чрез колективната общност на чичовците, в идеята за избавление от робство. Това е красивата им тайна, радостта на душите им. Затова и двоен е празникът за духа на Вазовото чичовско общество по време на празничната литургия, в която жестовете, недоизказаните думи и грейналата светлина в очите на хората вече говорят за очаквано красиво бъдеще. Всеки бърза да заяви радостта си. Героите са по детски развълнувани. Душите им преливат от радост и от някакво особено, вътрешно озарение.

Две десетилетия делят Вазовите чичовци от реалното освобождение, но те вярват, че празникът предстои. Авторът с умиление следи техните препирни и детски възторзи. Той ненатрапчиво присъства навсякъде около тях. Коментира чрез иронията на своя художествен поглед различното между времето на чичовците - 60-те години, и реалното време за написване на повестта - 80-те години на XIX век.

Вазов се връща назад в спомените. Пътува мислено из позабравеното наивистично минало на предишното поколение българи, на близките и родни чичовци, за да открие в контраста преди и след Освобождението различното в погледа на две поколения. За Вазов свободата е реалност, а за чичовците - таен копнеж. Самата мисъл за бъдещо освобождение ги прави значими, превръща ги в достойни хора за самите тях. Те като че ли стават съзаклятници на един и същ таен копнеж, останал премълчан и неизповядан в душата на всеки от чичовците. Изпълнени са със съмнение и дълбок размисъл. Всеки подозира, че и другият принадлежи към тайното