Свободата на България-подарена или извоювана според ''Опълченците на Шипка''-съчинение разсъждение

Одата Опълченците на Шипка звучи като тържествен хим хим, посветен на ширченските герой. Те без колебание отдават живота си за освобождението на България от турско робство.

Дълбоко засегнат в най-съкровенните си чувства като родолюбец Иван Вазов страда защото в новоосвободената родина много бързо се забравя великата саможертва на борците. Неговата будна гражданска съвест го подтиква да подхване в лирическия увод на стихотворението полемиката срещу клеветниците на българската свобода.Творецът иска да защити честта и героичния дух на нашия народ.

В душата на поета се сблъскват противоречиви вълнения и мисли, които са изградени на основата на антитезата. Чувствата на користна мъка и болка, дето оскверняват незабравими моменти от нашата история, се преплитат с възмушение и протест от несправедливи обвинения, че не сме заслужили свободата си.Но по-силни са емоциите, породени от удивителния подвиг на опълченците. Всеки стих от втория момент на въведението е облъхан от възхищение и преклонение, от обич и признателност, от национална гордост и самочувствие.

Обзет от негодувание породено от укорите, че сме получили даром свободата си, народният поет с цялата си пламенност на патриот провежда умело спора с отрицателите. Вазов сякаш приема твърдението, че българинът още носи следи по челото и синила от бича като неизлечими белези от робство и от поражението в миналото и далечното бъдеще. Същевременно в поетическите слова се долавя авторовата горчивина и неудовлетворение от незаслужените хули срещу българската свобода. Възпоменанията за Беласица стара и за нови Батак будят не срам, а преклонение пред духовната мощ и величие на родината. Защото самуиловите войни са приели вечна тъмнина пред позорния плен изтърпявайки неописуеми страдания. Батачени не трепват пред епилога на османците и остават до сетния си миг предани на своя род и вяра. Не са могли враговете да унищожат българщината, защото и с избодени очи, и с прободени сърца нашите прадеди са завещали на поколенията най-ценното благо за всеки народ свободата. Горд с мъжеството им, Иван Вазов повтаря многократно повелителната частица нека. Така с още по-голяма категоричност отхвърля несправедливите обвинения на ония, които сочат с присмех и обидитакива светини от нашата история, като Беласица и Батак, когато българският дух се е извисявал до сферата на безсмъртието.

Резкият контраст Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно, свети