СВЕТЪТ- ВЛАКЧЕ НА УЖАСИТЕ ИЛИ ПЪСТРА ВЪРТЕЛЕЖКА

(есе)

Какво всъщност е светът? Една пъстра въртележка, която ни се струва забавна и весела или влакче на ужасите, което ни кара да настръхваме?

Животът ни е един непрестанен вървеж по пътя на щастието и благополучието, но дали в края на този път срещаме точно това? Човешката природа е така устроена, ченепрекъснато да се лута из лабиринта на света.

Всеки човек умира, но не всеки се ражда. Този, който е дошъл на този свят, имаизключителната привилегия да живее. И независимо дали човек ще бъде победител в борбата със страшния живот или победен, важното е да осъществи тази борба. Ви-наги ще има възходи и падения, но без значение колко пъти си паднал, важното е съумееш да се изправиш. И ако трябва да оприлича света, бих го отъждествила с влакче на ужасите. Нашето битие е едно пътуване към неизвестното и тайнственото. Пътуването на хиляди мили започва с една единствена стъпка, по начина, по който пътуването с влакчето на ужасите започва в мига, в който се престаша, преодолея страха си и се изправя на касата, за да си купя билет. Понякога се впускам във во-довъртежа на живота без боязън, някак лекомислено и импулсивно, може би знаей-ки какво ме чака, а може би искайки да разбера какво ли ме чака. И в тези няколко минути от касата до влакчето се питам дали да се кача или не. Защо не се отдръпна докато е време. Но целият живот е една борба. Борба със злото, с несгодите и неща-стието, със страха и ужаса, и най-вече със самите нас. Силният човек трябва да се из-прави очи в очи със страха и да види кое е това, което го плаши. Защото понякога нещото, от което се страхуваме, е самият страх.

Но ако повярвам в себе си и в това, че мога да се изправя срещу всяко, да му се опълча и да го победя, това значи, че съм готова да живея. А щом животът е влакче на ужасите, то значи съм решена да се кача, без значение какво ми носи.

Много често страхът може да те накара да се чувстваш затворник, а вярата да чув-

стваш свободен.

И ето зловещото пътуване започва. Затягам здраво коланите, плюя си в пазвата, прекръствам се веднъж с лице към небето, търсеща Бога, и потеглям. В тези няколко минути започвам да си говоря наум за собствено успокоение и си казвам: Ако човек не харесва нещо, трябва да го промени. Ако не може да го промени, трябва да промени начина, по който мисли за него. И именно това правя аз. Опитвам се да променя възгледа си за страшното в живота. Да превъзмогна нагласата си за влакчето на ужасите. Нищо не му коства на човек да опита. И започвам да се убежда-вам, че качването ми на влакчето на живота е акт на смелост. Понякога дори да живееш е признак на кураж.

Вече започвам да усещам вятъра, който свирепо свисти в ушите ми, краката ми треперят, а косата ми настръхва. Страхът малко по малко започва да ме завладява и ужасът, който ме е обвзел, ме сковава на седалката. Животът ме сграпчва с грубите си лапи и ме оплита в тях, аз стоя бездиханна и се оставям в ръцете му. Но в един миг тази сила, с която