Светът на вещите в поезията на Далчев

Атанас Далчев е сред поетите, дебютиращи през двайсетте години на ХХ век преход, който се характеризира със съществени промени в литературния живот. Причините за тях се коренят в междувоенната атмосфера на криза и преосмислянето на основните социални и културни ценности. Затова и двайсетте години се определят като време на естетически прелом. В неговата многообразна картина творчеството на Атанас Далчев не може да бъде отнесено към нито едно от познатите направления и тенденции. Естетическите схващания на автора не са част нито от лявата вълна, достигаща връх в текстовете на Смирненски, нито от авангардните търсения, емблематизирани от фигурата на Гео Милев. Те не са близки и на своеобразния Фурнаджиев примитивизъм, чийто лирически свят говори чрез понятията на природните стихии. Далчев е представител на новата естетика в българската литература естетиката на предметното, в чийто художествен свят предметите имав свой живот. Техните образи (стая, балкон, врата, прозорец, огледало, часовник) не са изградени по традиционния начин. Те са натоварени психологически, добиват философска дълбочина, тъй като започват да изразяват субективното виждане на Аз-а.

По тази причина поезията на Атанас Далчев се отличава с една двустранна, неразривна връзка между материалния и духовния свят на човека, с едно опредметяване на този духовен свят и същевременно обезплътяване на битовите реалии. Страстите на ума и душата се проявяват в движението от свръхобективността към постепенната ярка проява на лирическия субект. Те се вместяват в представата за затворено пространство и време, към разчупване на всякакви граници и в същото време достигат до шеметната лекота и волност. Лирическият Аз проявява своята същност в едни измерения, вариращи от окованата от света на книгите жизнена виталност до тържеството й над мъртвата святост и вечност. Това многозначно движение е живота основа на Далчевия свят. В него лирическият субект е изобразен ту в сливане, ту в сблъсък, ту в свръх проява или себепостигане в реалния свят. Оживявайки тази реалност, той изгражда свой собствен вътрешен свят, придобиващ плът и цвят единствено чрез неговото присъствие или отсъствие. Всеки елемент в Далчевия пейзаж живописен, психологически, социален, философски има свое излъчване. Така в крайна сметка предметният свят се превръща във вход към другите светове, който дава възможност на човека да стигне до изначалните истини за битието. В същия план предметите стават израз на метафизическия поглед към битийните тайни.

Първият прочит на лириката на Атанас Далчев неминуемо оставя усещането за наличието на предмети и затворени пространства. Стаите, стените, вратите, прозорците задължително фигурират в творчеството му. Иван Леков отбелязва, че в стихосбирката прозорец думата врата се среща 23, а прозорец 12 пъти в 22 стихотворения. Причината за това е, че от една страна тези предмети създават впечетлението за затвореност, а от друга неизбежно преполагат съществуването на някаква втора реалност, съдържаща се отвъд видимото.

Поривът към откриване на тайни съдържания в делничните предмети е заложен в стихотворението Вратите. В него ясно се откроява характерният за Далчев усет към смъртта. Той се развива в една повтаряща се идея: смъртта е онова очакване, което по своеобразен начин осмисля живота, прави го загадъчен. Творбата се гради около темата за смъртта очакване, съпътстваща като мистичен фон всекидневния ритъм на живота. Този ритъм се отмерва от тракането на познатите врати. С разгръщането на поетическия изказ стихът вий ги познавате, нали