СВЕТЪТ НА ПРЕДМЕТИТЕ И ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИТЕ ДИЛЕМИ В

ТВОРЧЕСТВОТО НА ДАЛЧЕВ

Атанас Далчев заявява присъствието си в българския литературен живот през 20-те години на XX век. Тогава излизат първите му стихосбирки Прозорец и Стихотворения, които формират образа на лирика и са безспорно доказателство, че в българския културен живот е започнал нов, постсимволистичен етап в развитието на литературата. Далчевите стихове поставят в центъра на художествения свят ежедневното и обикновеното и градят представа за човека, неговите скърби и радости, неговите възможности и безпътица. Човекът в поезията на Атанас Далчев е самотник и чужденец в житейския си път. Той е разгадал предопределението на битието зазиждането на човека в скърбите и самотата. Тази поетическа визия, съотнесена към историческите рамки на времето, отрежда на Далчев място на модерен поет. Дълбочината на екзистенциалната проблематика и художественото новаторство определят значимостта на поезията му.

Произведенията на Атанас Далчев са пренаселени с предмети лирически картини, които маркират контурите на един философски размисъл за времето, съществуването, смъртта, за драмата на човешката обреченост, за отчуждението, самотата и страданието на индивида, напразно търсещ своята идентичност. Вещите в стиховете му не са натоварени с обичайните си ежедневно-битови функции, а са превърнати в знаци на човешката субективност, в символи на екзистенциалните дилеми на човека. Акцентът пада върху баналното, грозното, дори отблъскващото и прави поезия от прозаичния свят на вещите. Тази безперспективна екзистенция смазва човека, обезличава го, отчуждава го, но не му отнема свободата да размишлява над абсурда и да търси своята идентичност сред света на вещите.

Богатството на Далчевата поезия е в това, че той разкрива световете на делничното и незабележимото в размисъл за всекидневните неща. Повечето стихотворения на поета притежават заглавия, които се състоят от една дума и тя назовава определена обозрима и обикновена конкретност Болница, Хижи, Стаята, Коли, Вратите, Книгите, Камък, Огледало, Прозорец, Балконът, Къщата. Те пораждат асоциации за затворени пространства и предмети, които притежават способността да се говори чрез тях. В обикновените вещи се откриват тайни светове, придаващи алегоричност на сюжетите и образите в творбите, които се характеризират с предметизъм и рационализъм.

Поетът осмисля света като описва видимото и паралелно внушава съществуването на нещо невидимо. Натрапчивата затвореност на пространствата предполага съществуването и на някаква друга реалност. В едно от най-ранните му стихотворения Болница лирикът демонстрира своя интерес точно към този херметизиран пространствен модел. Болницата е топос с особена символика арена на противоборството между живота и смъртта. В трите четиристишни строфи на творбата няма нито един глагол. Сякаш текстът категорично отказва да пресъздаде действие, някаква изява на човешкото или вещното в рамките на художествения свят, подчертана е липсата на перспектива. Погледът се движи от болничния свят към света навън и обратно, като създава мрачно внушение за колебливата граница между живота и смъртта. Началните три стиха ни пренасят към зловещата и