Светът на Йордан Йовков

С течение на годините Йовковото творчество нищо не е загубило от своето обаяние. Действително, отдалечавайки се от времето, когато то бе създадено, пред нас изпъкват някои слаби страни в идейните концепции на писателя, но същевременно все по-силно се налагат неговите великолепни образи и картини от живота на българския народ. Обаянието на тия образи и картини е преди всичко в жизнената им правдивост, в топлотата и лиризма на разказа, в изображението на радостта от труда, в дълбокото съчувствие към човешките страдания, във вълнуващото преклонение пред красотата на човека, природата и света, в техния хуманизъм.

Йовковите творби имат свой свят, своя атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява, от темите, които разработва, от образите, които създава, но тя произтича също така и от вълнението на писателя, от дълбокия трепет, с който пристъпва кум творческата си работа, от необикновеното майсторство, с което претворява жизнените си наблюдения и впечатления. В разговорите си с проф. Казанджиев Йовков заявява: Истинският разказ не е там, дето авторът стои през всичкото време пред читателя и му посочва ту едно, ту друго, а там, дето той вдига завесата и оставя читателя сам да следи един живот, който става пред очите му. Авторът тук липсва съвсем. Разбита се, този начин на разказване е много по- труден, но тъкмо за това е по-съвършен. Много пъти съм искал да се опитам да дам такъв един разказ, в който, като е почне от първия, та с свърши с последния ред всичко да става, а аз да отсъсвувам напълно.
Тия думи на Йовков биха могли да заблудят читателя сякаш писателят се е стремял към някакъв абстрактен обективизъм, зад който напълно се скрива авторовата личност, авторовото отношение към света. Тук обаче става дума само за композиционен похват , за външно отсъствие на автора. Биха могли да се посочат много Йовкови разкази, написани по тоя начин. Така е написан например познатият разказ По жицата. Там авторът не се намесва пряко с нито една дума в повествованието в тоя разказ действително от първия до последния ред всичко става сякаш наистина се вдига някаква завеса и пред нашите очи цялата случка протича съвършено непосредствено и естествено. Но би ли могъл някой да каже, че не чувствува зад обективния тон на разказа присъствието на автора с оная топлота, с която той рисува живота на селянина, с простотата и непосредствеността, с която разкрива човешката съдба, с дълбокото съчувствие към човешките страдания? Връщайки се в своите твърде интересни жителни разкази, Е. Багряна отбелязва: Неговият чуден дар на разказвач превръщаше и най-дребното нещо, до което се докоснеше, в прекрасно.
Тоя чуден дар на разказвач, които несъмнено Йовков притежава, не е само в неговото професионално писателско умение. Той е съчетание от безспорна и голяма художествена дарба и постоянен стремеж да прониква в живота на хората, да разбира техните чувства и тежнения, радости и скърби, да осветлява с творчеството си всичко онова, което у човека е прекрасно и хубаво. Не съм написал нито една работа изповядва той пред проф. Казанджиев, - в която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям в тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не бих могъл да напиша. Върху основата на тоя материал, които извлича от непосредните си наблюдения, Йовков проявява своето голямо изкуство на художник и на забележителен майстор на езика. Разкривайки само една страна от това изкуство, той изтъква силата на словото: Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. Че Йовков можеше да борави с тях, показват великолепните му