Светът на българското село в творчеството на Елин Пелин

Българското село - извор на нравствени добродетели, поле за самоизява и себедоказване, място изпълнено с любов, доброта, страдания, лишения и нищета. Именно в този контекст го разглежда и Елин Пелин. Самобитността, оригиналността в неговия дискурс завладяват читателя, припомняйки му някои позабравени вече типично български ценности.

Важна роля в художествения текст играят пространствените определения. Чрез своите разкази, авторът налага контраста село-град. Селото е свръхценност, свещено място, докато градът е символ на злото, на опорочените ценности - Павел ("Гераците") живее в града, неговата ценностна система е изцяло променена - той вече презира труда, селото и земята за него са източници на материални средства, които се "оползотворяват" за пиене и разврат, така се принизяват и едни от основните християнски ценности - семейството и любовта. Лепо ("Престъпление") се завръща на село след три години скитане по градовете, време, което той определя като загубено, съдия-изпълнителят ("Андрешко") идва от града, за да изгори душицата на Станоя.

Самото село заема средищно място, то е в средата между доброто и злото, в него властва добротата, но то е и един затворен кръг, една затворена общност, която не позволява развитието на индивидуалното. Затова писателят е използвал пространствените определители горе, над селото и долу, под селото, за да изрази дадена индивидуалност, за да създаде нов тип поведение. Лирическите герои, които живеят горе, над селото, са духовно извисени личности, хора свикнали или създаващи красивото и хармоничното, вечно търсещи натури, чиято цел е съвършеното, хармоничното. Те са принудени да живеят отделно, защото остават неразбрани от обществото - "Ветрената мелница". В разказа "Край воденицата" общността, селото е над героите. Те (героите) са принизени, отчуждени от света, изолирани. Техните постъпки остават неразбрани или неодобрени, пейзажът също е мрачен, воденицата глуха с жабунясал улей.

Друг важен пространствен определител е кръчмата. Това е особено място, пространство на веселие или на тъга. Но поради изключително тежкия живот на селянина - земеделец, изпълнен със страдания и немотия, кръчмата често се явява място на освобождаване от грижите, защото пиянството е единственият начин да се забравят тегобите - "... всички пиянствуват. За добро, а не от добро..." ("Андрешко"). Немотията и нещастията все по-често карат селянина да надига чашката - "Андрешко", "Задушница", "Летен ден" и др., но в тежкия живот понякога има и частици радост, малки искрици в мрака (като раждането на дете ("Сиромашка радост"), заради които живее човекът и благодарение, на които на душата му става по-леко. Тогава лирическите герой отиват в кръчмата да се повеселят, да се отърсят от тежките грижи. В такива моменти се появява и друго важно пространство - мегданът. Той заема средищно място в селото. Средата е символ на доброто, на хармоничното място, към което водят всички пътища. Всички важни неща в селския бит са свързани с мегдана - там се играят хора, вдигат се сватби, там се срещат моми и момци, там се събира народа, когато се взема важно решение.