СВЕСТНИТЕ У НАС СЧИТАТ ЗА ЛУДИ

Христо Ботев (опит за разбор;съчинение разсъждение)

Сетивата ни дълги години бяха приспивали както за личните, така и за обществените драми. Зад гръмогласния хор на лозунгите оставаше глухата тишина на безрадостното ни битие, в която като спасителни сигнали от забравени времена или други вселени прозвучаваха шепнешком стихове. Истински стихове. В тях беше жива надеждата, че още сме хора, че матрицата на тоталитаризма не ни е превърнала в послушни обществени роботи, че духът е още жив и, тръпнещ, очаква своето божествено призвание. Истинската поезия помагаше на мнозина в парадното безвремие да се взират в себе си, да търсят изконните начала на личността си и да я спасяват от безмилостната ерозия на безнравствеността, чиито страшни метастази ден след ден обхващаха безпрепятствено целия обществен организъм. Истинската поезия помагаше на хората да оцелеят без да се приспособяват, да живеят "въпреки това", а не "защото".

Истинските поети бяха в сянката на услужливите глашатаи на "втория златен век", чиито номенклатурно-верноподанически чувства бяха омръзнали до смърт на всички. Сега, когато слънцето им залезе над Правешката шатра и сянката изчезна, на вечното полесражение между злото и доброто останаха да блестят само доскоро недосегаемите им доспехи на ангели-телохраиители. Бягството им е обяснимо плъховете (на които бяха прикачили крилете на пегаса) първи напускат потъващия кораб. Те бяха забравили, че истинската цел на поезията е духовна и в постоянното си боричкане кой да бъде по-първи или най-първи ангел-телохранител бяха се отучили да пишат даже грамотни стихове. "Литературен фронт" и "Работническо дело" печатаха до втръсване стихоплетните им интерпретации на уводни статии, даващи "революционен отпор" на всичко що годе свободомислещо. Докато истинските поети пишеха за "малкия човек" (сиреч за единствено възможния човек, съхраняващ човешкото в себе си при тоталитаризма), номенклатурните глашатаи се бореха срещу "малката правда". Днес това е лесно обяснимо големите тиражи, големите хонорари, големите мерцедеси, големите вили, големите софри, големите международни срещи, големите конгреси, големите десанти, големите командировки, големите контрактации, големите цели, големите идеали, големите, големите, големите... Голямото не можеше да не бъде в антагонистично противоречие с малкото. Голямото раждаше светлините на "историческия оптимизъм", докато Малкото ставаше проводник на миязмите от задния двор. Историческият оптимизъм напълно задоволяваше номенклатурната мегаломания и идеологическия нарцисизъм на политическата лумпениада. Услужливи критици дамгосваха Малкото като "неизживян буржоазен остатък" или с по-страшната "идеологическа диверсия", или с прословутата "идейна незрялост", срещу която се насочваха всеунищожителните оръдия па т.н. "класово-партиен подход". Някои се осмеляваха да попитат: "Коя класа?" и "Коя партия?", но въпросите оставаха без отговор следваха санкции. Литературата беше изравнена с низовата ОФ организация на нея й беше позволявано "свише" само да одобрява и популяризира залегналите идеи. Литературата се превърна във фронт на залегнали,