Поемата Септември е едно изключително явление в нашата поезия. Нейната изключителност се определя както от съдбовния национален момент, от разтърсващите събития, послужили за първооснова на поетическия й сюжет така и от изключителността на творческата личност, в която тези събития резонират. Поемата неотразимо завладява читателите с размаха на идеите си, с гневното избухване на гражданската съвест срещу фашисткия терор, със социалния си оптимизъм и вяра в тържеството на социалистическата революция и същевременно не по-малко с образния си строй, с експресията на ритъма, интонацията, удара на словото. Съчетанието на дълбок демократизъм и политическа ангажираност с новаторска форма, изпробваща неразкрити резерви за въздействие върху психиката на читателя, определя мощния емоционален заряд на творбата, обаянието и популярността й.

Художественият свят на Септември е необичайно дълбок, сложен и противоречив. Изчерпването на неговото своеобразие естествено изисква съответна задълбоченост и многостранност на усилията на изследвача. Настоящата статия има в това отношение скромни претенции нейна цел е да покаже някои най-общи принципи в изграждането на идейно-художествения свят на поемата, оставяйки-настрана някои съдържателни аспекти и маса от многообразните й изразни средства.

Навлизайки в този свят с оглед на поставената задача, читателят не може да не почувства на първо място неговата парадоксална раздвоеност. Той се твори от две различни гледни точки, по два съвършено противоположни пътя на художествено изображение. По отношение над обекта единият е центростремителен, а другият центробежен. Единият се насочва към събитието в неговата конкретна реалност, в документалната му достоверност. Другият се оттласква от него със скоростта на разширяваща се вселена по посока на един универсален, митологизиран, неограничен във време-пространството образ.

Психологическите мотиви на тази двупосочност са понятни. Очевидно потресаващата картина на септемврийските събития, величието и трагедията на народния бунт са изисквали от поета гражданин, както никога, късата дистанция на очевидеца, правдата в нейната жестока неподправеност, в грубите й конкретно-зрими форми. А нравственият му и идейно-естетически максимализъм не се е помирявал с тази гледна точка; оттласквал е въображението му по посока на поетически стилизации, към картини, имащи универсален, общочовешки смисъл.

Тези две гледни точки не са могли да бъдат помирени. Те са породили два самостоятелно действащи творчески центъра, моделиращи по два противоположни начина поетическия сюжет на творбата.

Така в единия случай се оформя един събитийно-конкретен, документално-достоверен пласт, в който по особено експресивен начин (за