СТРАДАНИЕТО ВЪВ ФИЛОСОФСКАТА ЛИРИКА НА ЯВОРОВ

Ледена стена - под нея съм роден.

Стъклена стена - отвред съм обграден.

Хладната стена - замръзва моя дух.

Вечната стена - с глава я не разбих...

Образът на ледената стена създава усещане за смразяващ студ, мраз, липса на жизненост, на живот. Това усещане се подсилва от поредните определения стъклена", студената"- все от същия смислов peg. Особена смислово-емо-ционална роля има метаморфозата на стената в стъклена. По стъклената повърхност лирическият субект може да оглежда с мъчителни чувства своя образ на страдащ самотник, а също u да вижда с болка през прозрачната преграда света отвъд" u същевременно да бъде предмет на хладно наблюдение от него. Подобно на бездната, която започва да те гледа", u теб me побиват ледени тръпки.

Последното определение - вечната" {стена), внася чувство за огромна безпомощност u безсилие - въпреки усилията на героя за нейното разбиване, тя остава завинаги непробиваема. Отнета е надеждата за преодоляване на самотната изолация. Внушава се идеята за отчуждението като вечна обреченост на човека да живее в самота u cmpaga-ниe.

В друг аспект проблемът за отчуждението е представен образно в стихотворението Сенки". Визуалната картина напомня театър на сенките, съчетан с театъра на абсурда - на фона на бялата завеса две сенки - на мъж u на жена, протягат напрегнато ръцете си една към друга, но не могат да се докоснат. Безтелесното очертание на фигурите, превърнати б символи, съдейства за философското осмисляне на текста. Според древно тълкувание, сянката е душата на човека, безпомощно лутаща се u търсеща покой.

Отчаяните безуспешни onumu на gвe-me сенки - на мъжа u на жената, да се доближат една go друга, символизират невъзможността на най-близките - на обичащите се, за пълно сближаване, за истинско духовно единение. Повтарящият се като категорична присъда израз Искат и не могат" е лайтмотив, синтезиращ конфликта на желанието с невъзможността. Акумулацията на чув-ството-желание, достигнало go своето крайно напрежение (шепнат", викат", крещят"), рязко се прекъсва от другата категорична присъда ма лирическия говорител :Те няма да се чуят." Някаква непреодолима сила не им позволява да

чуят гласовете си, т. е. отнета им е възможността за Вътрешно общуване.

Cumyupaнemo на фигурите в пространството съдържа също така абсурдна ситуация - не един go gpyг, me са един пред друг, един зад друг". Между тях не може да се създаде онази вътрешна връзка, която бu могла да премахне преградата, непозволяваща духовно сливане. Отново преградата - стената - алиенацията, но не на човека от човешката маса, а на човека от близкия човек. Проблемът излиза извън рамките на взаимовръзката между мъжа u жената -той разширява своето вътрешно съдържание, отнасящо се go човешките взаимоотношения изобщо. Близките люде. колкото u да имат усещането, че са слели своя сърдечен свят един в gpyг, колкото и да се стремят към духовно единение, не могат да преодолеят онази изначална преграда, която пречи на АЗ-а да се доближи истински go другия A3. Винаги съществува пространство между тях, В което me остават с протегнати ръце един към друг, което не позволява да чуят гласовете си - израз на тяхната духовна същност. Болезнено е осъзнаването на тази безнадеждност, внушена в текста чрез сливането на настоящето u бъдещето в единна ос на времето: Те няма да се чуят, ни ще се досегнат. "Алиенацията на човека е предопределена. Такова е Яворовото разбиране за трагичното съществуване на човека, на когото е отредено съществуване в самота u страдание, -

Болката и страданието в поезията на Яворов има и gpyг корен - в съзнанието за безсилието на човека да проникне в тайните на битието, да види отвъдното". Тази идея се съдържа във философското стихотворение Към върха". Човекът е пътник, устремен към върха (познанието), който ще го доближи go небето - символ на битиините тайни. Лирическото време в стихотворението -сутрин, пладне, вечер, представя промените б състоянието на човека, насочил се към познанието в различните етапи на възрастта си. В утрото на живота му неговите чувства са свежи и бодри, окрилени в полета към върха. В пладне-то на живота си човекът с удвоени сили следва пътя с безумната" радост в очакване на.своето възмогване. Скрита тревога и съмнение гнвтно" изпълват обаче душата му в ранната привечер на неговото съществуване, когато със сетни сили продължава нагоре. Съмнението - плод на жизнен опит и мъдър поглед, ce оказва не без основание - достигнат най-послевръх - крайната точка на безкрайни усилия. Човекът проумява, че пак е далеч от небето -загадка бездънна првд слабия взор". Мъчителна е мисъл-