Разказите на Елин Пелин представляват художествен опит за представяне в психологията и душевността на българския селянин, в системата му от философски, нравствени и етични възгледи, в представите му за света и човешката съдба. Насочвайки вниманието си към различните конкретни проявления на действителността, към отделните картини на живота, авторът се стреми да изгради пълната и многостранна представа за реалното битие на човека, уловено при това в неговите трайни и постоянни форми.

Художественият свят на Елин Пелин е строго регламентиран, той притежава свои неизменни, утвърдени граници и характеристики - това е светът на българското село, пресъздаден в неговата затвореност, в особения му социално-икономически и духовно-морален облик.

Съдбата и участта на селянина винаги са се определяли от вечния диалог със земята, от непрекъснатата икономическа зависимост от държавата и несправедливо отредения социален статус. В личното си поведение и интимния си живот той винаги е бил подвластен на утвърдените, колективни морални норми, на общоприетите етични ценности и те са предопределяли и движели неговата съдба. Духовните му пориви, съкровените му копнежи, представите му за лична чест и достойнство, самочувствието и самосъзнанието му на човек винаги са се реализирали, съобразно критериите и оценките на околните. Философията му за живота, възгледите за собствената му съдба, закономерно са се формирали като резултат от натрупания и изстрадан исторически опит, от мъдрите наблюдения върху повтарящото се и неизменното в социалната му и човешка участ. Именно към тези трайни и неизменни черти, както в съдбата, така и в психологията и характера на българския селянин насочва таланта си Елин Пелин.

В изображението на българското село авторът е чужд на каквато и да е идеализация. Художественият му свят е светът на суровата и груба, но пределно правдива социално-битова реалност. Това е светът на малкото "и грозно полско селце, с ниски олюпени къщурки", с "разградените и боклукчливи дворища, из които по цял ден играят немирни и нечисти дечурлига", със "старата черква със, зеленясалите керемиди и ниската камбанария със смачкания покрив и изкривения дървен кръст над нея", с песъчливите сипеи из улиците" ("Летен ден"), с "разградените стари гробища ("Задушница"), с дълбока и рядка кал" по пътищата ("Андрешко"). Това е светът на бедността и мизерията, на сиромашията и недоимъка.

Разкривайки тъжната и нерадостна картина, Елин Пелин насочва вниманието на читателя към първопричините на тази житейска реалност. "Затворените, безлюдни къщи тъжно и глухо" немеят, защото хората изпълняват своя жетвен дълг сред "запаления въздух" и "адската мараня'' на полето; "две-три полуголи, нечисти деца" "се пърпелешкат" "лениво из горещия пясък на улицата , защото за тях няма кои да се погрижи. Мъчителна, тягостна и тъжна е картината на тази действителност Мъчително, тягостно и тъжно е и ежедневието на хората. "Денят бе душен и тъжен. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Чувстваше се страшна умора,"("Летен ден").

Полето, нивите, угарите, стърнищата са трайните битови белези на Елин-Пелиновия художествен"свят. Те са устойчивите форми, свързани с трудовото ежедневие на хората. И сякаш именно чрез тяхното описание авторът внушава горчивата истина, и със собствената орисия, и с враждебността на света като цяло. Почти сетивната осезаемост на пейзажите, повтарящата се употреба на сродни в смислово-емоционалното си въздействие оценъчни определения и разширени глаголи предизвикват неизменната представа за жертвеност и мъчителност. "Грозна тримесечна задуха се простря навсякъде и се застоя, да суши, да пали (...) Нажежената природа сдоби печален и убийствен вид. Мълчаливо се"навеждаха и изправяха мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на, кръстци празните снопи и кръв капеше от сърцата им." ("Напаст божия"). И сякаш именно в тази лаконична, но максимално сгъстена и наситена от съдържателна и емоционално-психологическа гледна точка картина, се отразява вечната трагично-гибелна участ на отрудената селяшка душа. Стремежът й да устои на мъчително безизходното, да надмогне обективно предопределеното, да се пребори