СТРАДАНИЕТО В ЯВОРОВАТА ПОЕЗИЯ

След Христо Ботев Яворов е най-яркият, най-талантливият и вътрешно най-неизчерпаем поет в нашата литература. Сродни по творческа изключителност Ботев и Яворов са сродни и по своята чувствителност към неправдите и несъвършенството в света. Затова поезията им е пропита със страдание - личностно и на техните герои.

При Яворов страданието се явява като звено, спояващо лириката му от първия и втория период на творческото му развитие, то звучи както в първите акорди на социалните му творби, така и в последните въздишки на лирическите му изповеди.

Предпоставки за новите акценти, които ще характеризират стихосбирките "Безсъници" и "Прозрения", има още в социалната и в бунтовната лирика на Яворов, която дава облика на първия му творчески период. В нея той боледува за човека и правдата, страда, терзае се от незаслужената тежка участ на бедняка и македонските бежанци, на изгнаниците арменци и заточените българи.

В изображението на социалното страдание на селския труженик Яворов се докосва и до нравствено-психологическото му състояние. Вътрешната болка изпълва грубите слова на лирическия герой:

Излезеш, идеш, в земя корава

напънеш рало, халосаш вола

Страшен по своя драматизъм е изтръгналият се вик от гърдите на жетварите, изтръпнали пред ужаса, че природната стихия ще унищожи плода на тежкия им труд:

Върни се, облако неверен,

почакай, пакостнико черен,

неделя, две ела тогази,

страшилище!

("Градушка")

Яворов проявява афинитет към всички страдащи. Едва ли той е щял да може така образно и въздействащо да представи мъката на арменските изгнанници и на македонските заточеници, ако тяхното страдание не е преминало през сърцето му.

Като участник в македоно-одринското движение Яворов сам е познал трагичното чувство за неизпълнен докрай синовен дълг, затова така прочувствено е изразил патриотичната болка на заточениците. Тя изпълва цялата едноименна творба и добива конкретно и силно изражение във финалните стихове:

Горчива скръб сърца ни трови.

Прощавай, роден край!

Докато в "На нивата", "Градушка", "Арменци" и "Заточеници" погледът на поета е насочен навън - към света на страдащия селски труженик и към болката на откъснатите от родината борци за нейната свобода, то в цикъла "Есенни мотиви" и в стихотворенията "Нощ", "Песен на песента ми", "Аз страдам", "Две души" и др. той е обърнат навътре към собствената му душа.

Страданието като обобщен израз се появява в поезията на Яворов още в цикъла "Есенни мотиви". Там общото настроение е елегично, с тен-денция за непрекъснато нарастване в движението му от първата до петата част. Всяка картина в петте части на цикъла "Есенни мотиви", чието заглавие отпраща към трагичното, към заника на човешкия живот, е всъщност огледален образ на поетовата душа, обзета много рано от скръб, от усещане за самотност и безизходност. Драматичното му настроение се излива в психологическо обобщение:

Духът страдае притеснен,

умът блуждае ослепен

и в болезнения вик-вопъл

О, Боже, дай една звездица

и глас макар на нощна птица.

Нощта в поезията на Яворов за разлика от традиционния си образ - време за почивка и отмора - се превръща във време на мъчителни терзания, на страшни кошмари и халюцинации, за да прелее в чувство за самота и отчуждени.

В лирическата и психологическата поема "Нощ", в която ек-стравертното и интровертното непрекъснато се преплитат и усилват напрежението, Яворов за първи път разголва душата си със спомените по нейното безплътие и разкрива противиречията, които я разпъват на кръст. Лирическият герой чува "отчаяни въздишки", "гладни плачове", "диви подземни писъци" и изпитва мъка - "знойна мъка", която забива нокти в сърцето му. Едва ли човешко въображение може да си представи позловещ образ от Яворовата нощ.

Злочест и бездомен се усеща Яворовият лирически Аз и в сти-хотворението "Великден". В него той се е превъплътил в безприютен пътник, терзан по своя път от земни и космически стихии. Драматизмът в стиховете се ражда и от сблъсъка между копнеж за близост и безнадеждна самота:

..нито спътник някой да си даде ръката

Покрусата, изживяна от Яворов поради разбития му обществен идеал и безвъзвратна загуба на скъпи другари, се превръща в душевна криза с трайни, незаличими последствия. Поетът изповядва, че излиза от нея със съвсем друга душа и с постоянно чувство за вина.

Във философските си разсъждения за смъртта Яворов приема, че без смърт няма живот, но това не освобождава поезията му от горчиви чувства и скръбни преживявания за финала на човешкия живот.

Яворовият лирически герой е с душа, "присипнала да ридае" над собствения си гроб. Страданието и самотата, по собствените думи на поета, отварят слуха му за мелодиите, които нашепва душата му.