Цикълът Зимни вечери на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.

Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.

Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с черна гробница, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ черна гробница разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на сивата, скръбна мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само младата луна все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е незнаен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!

Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново безхлебен и пиян, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само пияни хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката проридава едва. Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на ковачите. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези черни ковачи в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата жълтопепелява и зловеща. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Из мъглата се мяркат някакви незнайни силуети.
Четвъртата картина разказва за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в Зимни вечери на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: Братя мои, бедни мои братя, с което лирическият герой показва, че и той има същата нерада съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.
Последните четири стиха:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно умират. Мислите за бъдещето отначало са бели и чисти. Хората се сблъскват със страданието и мечтите