Страдание и съпричастие в "Зимни вечери" на Христо Смирненски

Мотивът за човешкото страдание е водещ в "Зимни вечери" .Социално онеправдан и лишен от правото си на щастие е всеки един от героите в цикъла на Смирненски.Те живеят в света на човешката мизерия.Нищетата и нещастието, човешката болка и безнадеждност, отчаянието и тъгата са теми от поемата.

Поета отразява личното си съпричастие към децата на града.Самия той е дете на страданието, техният по-голям брат, който израства с тях, страда с техните неволи.Той-лирическият герой идва от градските покрайнини, познава бедността и отчаянието и за това вижда града, като "черна гробница".Градът е "пуст и мрачен" ,лишен от човешко присъствие и живот.

Изпитал бедността на собствения си гръб и сам дете на крайните градски квартали, Смирненски има особено отношение към тях.Той не се страхува да надникне в "зимните вечери" на хората от социалното дъно.В "смълчаните хижи" ,зад "мътните стъкла" ,сред голите стени цари "бедност и мизерия" и отчаяние, породени от "безхлебието на бащата".Писъкът на децата и плачът на жената, която омаломощена от болка, очертава семейната трагедия, породена от социалния конфликт.

В града на зловещата несправедливост,децата са тревожни и беззащитни, преживели ужаса от бедността и понесли товара на отчаянието."Децата пищят и се молят."

Бедността е оставила своите трайни и трагични следи-отнела е един млад живот, довела е до крайно отчаяние майката- "старуха", състарена от болести и мъка, накарала своето мъничко детенце да се моли за спасение.Детенцето сякаш е поело грижата за оцеляване и спасение, усетило цялата безпомощност и трагизъм на семейството си.Еднакво безсилни в страданието , децата и възрастните са равни пред лицето на смъртта.Трагизмът не е само в смъртта, а в отнетата красота на младостта и лишеното от радост и безгрижие детство.

Още по-състарени и нещастни са бездомните деца-в мъглата.Слепият старик и измъченото дете се появяват в мъглата "жълто-пепелява".Старецът е на границата между живота и смъртта, а слепотата подчертава неговата безпомощност и безжизненост.Угриженото дете придружава старика в безпътицата и хаоса на живота и двамата се възприемат като неделими фигури-старостта и детството са еднакво печални и трагични в града.В призрачния град старостта и детството са еднакво обречени- детето от рано познава неволите на старостта, а старецът е по детски безпомощен.

Нарастващата мъка на поета, съпреживял страданието на своите събратя като своя лична болка се излива в обръщението към тях "Братя мои, бедни мои братя."Лирическият Аз не е страничен наблюдател, той е един от страдащите, слял душата си с душата на изтерзаните негови братя.Заедно те носят тежкото бреме на живота, заедно понасят несправедливостта.Викът ,който се изтръгва от гърдите му е вик на страдание ,на обич ,на топли братски чувства: "Братя мои, бедни мои братя."

Най-невинните пленници на вечното зло са децата ,несправедливо наказани от съдбата.Двете деца са представени като "пленници" на скръбта.Лишени от детство малките гаврошовци не познават радост ,лишени от жизненост и примирени от вечно съпътстващата ги бедност.Образа на превръщащите се в кал сребристи снежинки по-скоро внушава зловещата намеса на града гробница в живота на децата, отколкото надежда за спасението им.

Без надежда завършва тъжната среднощна разходка на поета.След видяното, преживяното и чутото ,след докосването до човешката болка със страданието в