СТИХОТВОРЕНИЯТА НА ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ

Стихотворенията на Димитър Бояджиев носят от времето - тъжна, тъжна, но неувяхваща китка. Те можеха да бъдат писани днес и да бъдат четени утре. Димитър Бояджиев пише за това, което живее. Никакъв интелектуализъм - естетически, идеен или етичен - не препречва неговия израз. Формата на стиха като че никога не е стояла пред него като самостоятелна художествена цел - тя е дори на места нехайна, и като че ли такава трябва да бъде, за да запази чувството на живия си трепет. В тоя смисъл той може би е най-чистият ни лирик.

Искреността на поета проличава най-силно в неговия еротизъм. Но защо не смущава, защо еротизмът ни се струва дори невинен? Защото се стапя в нежността и копнежа на една тънко поетическа душа. Тази копнежност прави в еротиката Бояджиев романтик. Там, дето една романтическа душа става арена на ярки чувствени въжделения и самата телесност е естетически приемлива, защото изчезва в интимността, която я одухотворява, и във фантазията, която има силата да я превърне в мечта. Отношението към жената у Димитър Бояджиев по тоя начин покрива своята жизнена искреност: и най-първичният импулс трепти на жиците на чиста ефирност.

Аз мисля, че русалка някаква почива

в коприната на твоя розов пеньоар.

Приведен, слушам те - и като нежен чар

дъхът на твойто сладко тяло ме опива.

Предано скрий ме във прегръдките си топли,

о, моя скръбна, възхитителна жена.

така сърдечно приласкан, с прикрити вопли,

аз тихо ще ти шъпна нейде как умира

в самотност непобедна и в злочестина

една душа съзвучно-тъжна като лира...

Жената в поезията на Димитър Бояджиев не е единствената, но все пак тя е една. Без нея той е самотен, ужасен от живота, без корен, пуст. И той я дири - да се приласкае у нея, да стопи в нейната нежност тъгата си, да избяга от неувереността си в живота.

Като жътвар, причезнал за почивка,

достигнах морен гостолюбни праг

на твоя дом - във привечерни мрак

на скъден ден. С чарующа усмивка

разтвори ти заключени врати -

като бездомник клет ме приюти.