В стихотворението Елегия Х.Ботев елегично представя робската участ на народа, трудностите, които сънародниците изпитват в нещастното си пребиваване по поробената българска земя.Горчивото оплакване на мъчителната житейска действителност на българите пробужда у Аза желанието да изрази изпълнилите неговата душа съчувствие,осъждане и питане. Творбата може да се самоидентифицира жанрово като елегия, но Ботев майсторски я е претворил и като носеща елементите на социално-изобличителна сатира.Под неговата сатиричност попадат апатията, бездушевността, продажността и аморалното поведение на по-голяма част от българския народ.Тези норми на поведение са предпоставката за болката и гнева на гения Ботев, за елегичността в творбата.

Още със заглавието на произведението се постига очакване за елегично тъжно настроение, породени от болката и страданието на лирическия герой от теглото на поробеното отечество.Но Ботев рисува не само мъката на съотечествениците си, а и посочва със своята сатира, достигаща гротескно-саркастични нотки, виновниците за трагичното им положение. Силата на сатиричната страст съпътства елегичната болка и внушава революционния патос на творбата.Затова и основният композиционен и метафорично-образен похват е контрастът от една страна ожалването на народа-страдалец, от друга- упрекът и сатиричното отношение към липсата на борбеност.Чрез силата на своето перо Ботев майсторски разкрива ужасяващата действителност на физическо и духовно мъртвило, обхванало предметите на страната ни.Съчувствието на поета проличава още в началните стихове:Кажи ми,кажи,бедни народе,/кой те в таз робска люлка люлее? Повторението на императивното обръщение кажи ми създава усещане за непосредствена близост между участниците в търсения диалог.Метафората робска люлка събужда драматична представа за поетическите внушения, защото люлката се свързва асоциативно с началото на човешкия живот, а робството с неговото отрицание.Саркастично е преосмислено инфантилното отношение на поробените към случващото се в живота- те са незрели и не са готови да се преборят с настоящия си живот, за това се примиряват с него.Люлката се превръща в контекста в смисъл на принудително закрепостяване в безвремието на робството. Народът е, от една страна,приспан, а от друга обгърнат в скръбно мълчание. Чрез метафората се подсказва,че има виновници за тежкото положение гнетителите са назовани чрез анафоричното редуване на личното и показателно местоимение тоз ли, той ли и на въпросителното местоимение кой.Чрезградираните реторични въпроси Ботев персонифицира виновниците. Направената препратка със спасителя и кръстът подкрепят мислите за тежката участ на народа сравнен с мъчителните последни дихания на божия син Исус.

По-нататък саркастичните и елегични разкрития, които прави Ботев засягат все по-силно. Силата на сатиричната страст съпътства елегичната болка.Поетът реди епитет след епитет, за да внуши представата за най-тежките престъпления, извършени срещу народа предвестник на нови теглила, кърджалия, предател верен, кой предал братя, убил баща си.Инверсираният оксиморон предател верен е сполучливо назоваване на фалшивото, подмененото като основна категория.Злото е видяно като изначално във времето чрез направените библейски препратки предателя на Христос Юда и йезуитския водач Лойола.Сравненията на тираните с тези два образа подхващат обобщенията,че мъчителите типологизират