СТИХОТВОРЕНИЕТО "1876" И НЕГОВОТО МЯСТО В ХУДОЖЕСТВЕНОТО ЕДИНСТВО НА "ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ"

Мария Герджикова

Когато се говори за Вазовата "Епопея на забравените", стихотворението "1876" обикновено се премълчава и отминава или се споменава само мимоходом във връзка с това, че в него се срещат някои от ключовите понятия, синтезиращи концептуалното ядро на цикъла ("позор и слава безкрайна", наред с "геройство и срам"). По такъв начин негласно се приема, че това стихотворение не е представително за цикъла, не е типично за неговата идейнохудожествена специфика, за неговата поетика и стилистика, а вероятно се допуска, че и в художествено отношение не представя най-добре автора на "Епопеята". Всъщност подобни оценки са изказвани и експлицитно. Така Ст. Елевтеров пише: "Всички критици изтъкват, че в цикъла има и по-слаби стихотворения, а според мене две от тях: "Волов" и "1876", са далеч под равнището на останалите."¹

Тук не можем, а и не е и нужно да се прави подробна защита на стихотворението "Волов" - тази прекрасна лаконична балада, която е напълно завършена в художествено отношение сама по себе си и която, заедно с това, променя емоционалния тон, внася в цикъла елегична нотка и емоционално успокоение. Така тази балада и "1876", като водят до затишие на чувството преди гръмовитите мажорни акорди на "Опълченците на Шипка", имат определено място в целия емоционален строй на "Епопеята", имат определена роля в постигането на художественото й единство.