Йордан Йовков

Старопланински легенди - Шибил

Радка на порти стоеше,

отдолу иде Мустафа...

Народна песен

Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха

под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре

тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко

се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.

Мислеше си как преди месец-два, от високите върхари на Сините

камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо,

той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се

задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил

беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е

грях и кое не. "Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е

добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече

любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им

лъснаха като на гладни вълци.

Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила,

и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук

пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата

страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха

намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха

пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски

гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха на завоя и щом ги видяха,

спряха се като втрещени; после се втурнаха, едни надолу, други нагоре, и

започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на

едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята

и заплакаха.

Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното

внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И

как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра

божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред

едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на

сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия

планини?

Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в

очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените и вежди,

алените и устни потръпваха.

- Брей! - извика тя и крехкият и глас странно прозвуча сред

плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли

е срам, какво искате от едни жени!

При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на

шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце.

Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си

ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста,

а полите и широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха

весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с

глас. Лицето и светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че

очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя

дявол?

Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не

можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути,

надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми

реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък,

усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един