Старопланински легенди - Шибил
| Йордан Йовков | 2009-12-02 | 115 сваляния |
Йордан Йовков
Старопланински легенди - Шибил
Радка на порти стоеше,
отдолу иде Мустафа...
Народна песен
Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха
под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре
тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко
се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.
Мислеше си как преди месец-два, от високите върхари на Сините
камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо,
той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се
задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил
беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е
грях и кое не. "Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е
добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече
любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им
лъснаха като на гладни вълци.
Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила,
и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук
пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата
страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха
намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха
пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски
гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха на завоя и щом ги видяха,
спряха се като втрещени; после се втурнаха, едни надолу, други нагоре, и
започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на
едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята
и заплакаха.
Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното
внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И
как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра
божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред
едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на
сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия
планини?
Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в
очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените и вежди,
алените и устни потръпваха.
- Брей! - извика тя и крехкият и глас странно прозвуча сред
плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли
е срам, какво искате от едни жени!
При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на
шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце.
Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си
ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста,
а полите и широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха
весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с
глас. Лицето и светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че
очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя
дявол?
Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не
можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути,
надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми
реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък,
усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един
Тагове от реферата: егенди, родна, песен, кърсердари, дутин, роплнински, когот, овков











