Йордан Йовков

Старопланински легенди - През чумавото

"Божием попущением тое лето удари

една чума напрасно, и запали вся

земя, в касабите, и селата. Не оста

чисто ни едно село, грех ради наших!"

Стар летопис

Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла

чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват.

Тая страшна вест изплаши всички и, както ставаше и при друга напаст -

когато се зададяха кърджалии или се повдигаше сефер и война, - мъжете се

насъбраха на Черковното кафене, а жените по протките и се заловиха да

тълкуват новината. И тъй като опасността беше еднаква за всички,

примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се

шегуват и смеят. Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана

сам, призракът на смъртта отново се изправи, неумолим и страшен. На

другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в

къщата си и здраво залостяше вратите. Спотаиха се всички и само чакаха

да чукне клепалото за умряло или да се вдигне плач в някоя къща.

А и самото време беше нездраво, задушно. Въздухът, отровен от

тежките миазми на лешове и нечистотии, беше замрежен от прах. Същият тоя

прах покриваше къщи, дървета и улици, тъй че всичко беше потъмняло и

сиво, каквато беше и изсъхналата земя. Месеци наред не беше капнало

капка дъжд. Горите насреща в планината горяха. Денем там се виждаше само

дим, но вечер върху тъмните плещи на Балкана пламваше огнената линия на

пожарите, сключена в огромен кръг, който все повече растеше.

Всички тия неща, твърде обикновени във всяко друго време, сега

добиваха смисъла на знамения. Страх подкосяваше силите, помътваше

разума. Страшната болест дебнеше отвсякъде и всеки гледаше да си помогне

сам, както знаеше и както беше чувал. Чесънът стана скъпо и рядко

лекарство. Не забравиха и силата на магиите: пред много протки увиснаха

чудновати китки, в които имаше сух босилек, червена нишка и крило от

прилеп или кълка от жаба. Из гиризите протекоха разноцветни води, в

които се виждаха остатъци от варени билки. Някой се досети и запали в

двора си огън от говежди тор. Скоро такива огньове пламнаха във всяка

къща. Гъст миризлив дим изпълни селото, смеси се с дима от пожарите на

Балкана и замъгли цялата околност. Не подухваше и най-слабият вятър.

Тишината стана още по-дълбока и по-страшна.

Минаха тъй няколко деня. Никой не умря, чумата не беше дошла,

може би и нямаше да дойде. Хората позабравиха предпазванията си, взеха

да си приказват най-напред през плетищата, после по комшулуците и

най-сетне излязоха и по улиците. Но никое зло не иде само. През тия

няколко дни във всяка къща усетиха нужда от много неща. Брашното се

привършваше и друга не по-малка опасност показваше вече страшното си

лице - гладът.

Жените се вайкаха и плачеха пред мъжете, мъжете се срещаха край

плетищата, разменяха по някоя дума и гледаха в земята. Утре селото щеше

да пламне от страшната болест, какво ще правят? Да бягат в Балкана ? Но

всеки имаше на главата си по пет-шест гърла и трябваше да се мисли за

най-главното - за хляба. Трябваше един умен, един сърцат човек, който да

каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драгана

започна да се шепне по-често. Той беше човекът, който можеше да спаси

селото. Първо това си го казаха помежду най-близките съседи, после

премина от махала на махала и не след много време четирма старци,

избрани от цялото село, отиваха вече към къщата на хаджи Драгана.

Отиваха да му кажат, че съдбата на селото е в неговите ръце.