Йордан Йовков

Старопланински легенди - Овчарова жалба

Стефане, синко, Стефане

дето си, обади ми се!

Народна песен

Една лятна вечер ние с дяда Въля, стария горски стражар, седяхме

под големите орехи край село. Слънцето потъваше зад горите на Разбойна и

насреща по сините зъбери на Балкана догаряха пурпурните огньове на

вечерната зара. Току над нас се издигаше висока камениста чука, цяла

вече обгърната в сянка, прилична на голяма птица с отпуснати крила, под

която се гушеха една до друга като пилци къщите на селото. А пряко по

ребрата на тая чука, като нагъната черна лента, се тъмнееха кориите.

Те бяха три: Черковната, Старча и Циганската. Но духаше ли

вятър, шумеше всякога една, а другите мълчаха. Спуснеше ли се долнякът

откъм равна Ромъня и залюлееше клоните на Черковната, тя зашумяваше, а

Старча и Циганската, останали на завет, мълчаха: те сякаш слушаха

старите хайдушки легенди, които Черковната им разказваше. След няколко

дни пък, при промяната на вятъра, със същия тъмен и тайнствен език, те

заговорваха на Черковната.

И аз не зная друг спомен от детинството, изпълнен с такова

очарование, както разговора на тия стари гори. Помня как, дребни деца,

излизали сме през летните звездни вечери на двора, гдето се тъмнееха

чемшири. На север в светлото небе виждахме да се отсичат тъмните върхове

на кориите. Долиташе до нас страховит шум оттам: сякаш хиляди потоци

лееха невидими струи, бучаха водопади или като че там, в недрата на

гората, бяха се насъбрали юди и самодиви, играеха по зелените хорища,

викаха, смееха се.

- Черковната хучи, ще се развали времето - казваше просто майка

ни. Полъхваше хлад, някоя звезда се откъсваше и падаше от небето и ние

бързахме да се приберем в къщи. Ние най-малко мислехме, разбира се, за

времето. Ние се прибирахме и отнасяхме в себе си само трепета на страха

и на любопитството за онова, което ставаше вън, което ставаше в кориите,

под тъмния свод на зашумелите вековни дървета.

И тая вечер Черковната шумеше. Шумеше, но още тихо, сдържано.

Ние гледахме с дяда Въля към поляната в подножието на Старча. Там

играеше хоро. Но ето гайдата млъкна, до нас долетя вълна от смехове и

висок говор, спуснаха се към село чевръсти моми на групи и поотделно.

Както беше обичаят, те бързаха да грабнат менците си и да дойдат пак там

за вода.

- Хубаво се веселят младите! - рекох аз на дяда Въля.

Както си правеше цигара, дядо Вълю вдигна очи: нещо присмехулно

светна в тях, на устните му заигра усмивка.

- Хм... туй нищо не е - каза той. - Де едно време? И момите бяха

други тогаз, и момците.

- Де другошното - продължи той след малко. - Де оная скъпа

премяна? Да можеше някак да видиш някоя мома натруфена и нагиздена с

някогашните тия дрехи. Ония ми ти елечета от ален и зелен атлаз,

грейнали като слънце; писаните божигробски престилки, алените терлици с

копринен пъстър гайтан, вървите с махмудии и рубета. И какви хубавици

имаше тогаз! Бели и чернооки, високи, а косите им стигаха чак до под

пояса им. Ергените, все лични овчари - юнаци бяха и те. Какво хоро е

ставало там, на Златна Ореша. Колко пъти, помня, Стефан е свирил от

корията, а хорото играеше долу по кавала му. Ти чувал ли си за Стефана,

за хайдутина?

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Той беше овчар - един от някогашните овчари с пискюллии чанти и