В своето многовековно развитие човечеството преминава през различни колективни форми на живот, за да достигне до създаването на държавата. Родовата общност има свое организирано държавно управление. Успоредно с общественото развитие, човешкото съзнание се променя. Започва процес на осъзнаване дистанцията между човека и света, отразен във формите на словесността - мита, приказката и епоса.

Разказът за историческата необходимост от възникване на държавата като обществена форма на колективен живот е основна тема в повествованието на епоса. В него има елементи от вечното време на мита, защото говори с признателност и дълбоко уважение за славните предци и родовото им минало. Времевата дистанция между митологична древност и историческо минало е осъзната. Епосът разказва за отминали събития, които се възприемат едновременно за близки, но и безкрайно далечни като историческа фактология. Времето присъства като историческа дистанция между разказ и събитие. Героят в епоса има митологични характеристики, но неговата изключителност, като сила на характера и героизъм, е подчинена на волята на колектива. Той е обществено ангажиран. Има цел, която постига с изключителната индивидуалност на човешката си природа. Но вече реализираната победа и плодовете от нея принадлежат на обществото. За героя остават славата и епическият разказ за неговите подвизи, понякога твърде невероятни -граничещи с невъзможното, фантазия и реалност създават неповторимата атмосфера на героичното в повествованието на епоса.

Като форма на словесно изкуство, отразило определена степен на формирано и развито обществено съзнание, епосът се дели на архаичен и класически. Архаичният епос се възприема за митологичен, а класическият - за историко-героичен. Примитивни са силите на злото в архаичния епос. Те са обикновено хтонични, т. е. свързани с подземния свят на мъртвите. Срещу демоните на смъртта се изправя човекът. Той защитава доброто, бори се за обществен ред и хармония в човешките взаимоотношения. Неговата цел е установяването на хармоничен световен ред. Утвърждава родовото начало и мястото на индивида като част от колектива.

Класическият епос отразява събитията от даден исторически отрязък на времето, довели до създаване на държавни племенни обединения. Водещ е конфликтът между племена и етноси, воюващи за територии и блага. Епическият герой въплъщава племенната мощ. Той е безстрашен водач в битките. Не се страхува от смъртта. Стреми се към нея, за да обезсмърти името на племето и рода. Изключителната смърт е твърде характерна за епическия герой. Той не попада в мрачното подземно царство на Хадес, а отива в райските острови на блажените или в Елисейските полета. Правото на изключителна смърт и райско блаженство доказва свръхчовешката му природа. В някои епически сюжети героят продължава да действа и след смъртта си. Мощите му носят изцеление на живите. Епическият герой чрез изключителната си смърт получава статута на бог. Духът му е изравнен по безсмъртие с владетелите на Олимп.

Героят на класическия епос е призван да изпълнява Волята на боговете, да създава хармония и порядък в живота на хората. Той се бори за справедливост сред обществения хаос и дисхармония на времето. За тази цел притежава свръхчовешки възможности. Епическият герой страда, че не може да получи безсмъртие като боговете на Олимп. Това го кара да търси безсмъртието на славата. Приема предизвикателствата на най-страшни битки, за да извоюва славна победа, която ще се помни от потомците. Разказът за неговите героични подвизи е основен сюжет на класическия епос. Героизмът, изключителната смърт и славата са художествените характеристики, разграничаващи обикновения воин от епическия герой.

Художественият свят в класическия героичен епос е изпълнен с фолклорни мотиви,