Елин Пелин

Старият вол

Всякога, когато си спомня за детинството, за топлото домашно огнище, за родното

селце, кацнало на високото право срещу слънцето, за малката рекичка, при която

си играехме, в паметта ми изпъква и едрата кокалеста снага на Белчо - нашия

стар вол.

Влачил оралото дълги години безропотно, с великото мълчание на волската душа,

той беше вече изнемощял и остарял. Баща ми го беше отгледал от мъничко теленце

и знаеше целия му живот, прекаран в труд и покорност на съдбата. Той обичаше

тоя стар труженик - негов другар, не помнеше нищо лошо за него, жалеше го от

сърце и макар и негоден, не иска да го продаде, нито да го мъчи повече с

работа, а го остави да живее свободно и леко на старини.

Бедният Белчо! Какъв мъченишки изглед имаше и каква кротка душа носеше! Той

беше най-едрото животно в селото, бял като пряспа сняг, с големи тъмнобисерни

рога, извити над челото му като лира.

Белчо обикновено лежеше в двора, под сайванта, обиколен от грижите на

дечурлигата. Ние го чешехме, милвахме, носехме му храна и кичехме рогата му с

големи китки. С тях той приличаше на стар сватбар, изглеждаше смешен, но не ни

се сърдеше. Тоя стар добряк ни гледаше приятелски с големите си черни очи,

толкова спокойни, мили, умни и жални, като че искаше да каже нещо. Ние се

взирахме в тях и питахме приятелски:

- Какво, Белчо? А? Кажи, искаш ли нещо?

Белчо заклащаше глава, въздишаше дълбоко и почваше бавно да преживя с беззъбата

си уста.

Ние му давахме много храна. Той вечно ядеше, вечно преживяше и при все това

беше страшно мършав. Хълбоците му бяха хлътнали дълбоко, ребрата му се четеха,

и кокалите, и плешките, и прешлените на гръбнака му изпъкваха като зъбестите

чуки на Стара планина.

Всяка сутрин Белчо ставаше, отърсваше се от сламата, облизваше си натръпналите

от лежане места, излизаше изпод сайванта и тръгваше към реката да пие вода. Той

вървеше бавно, спокойно, равнодушно и държеше главата си гордо, сякаш съзнаваше