Старият музикант

-стихотворението е част от лирическият цикъл Децатя на града; постоянен декор на сюжета е градът- алегория на отчуждението; през отделните стиховорения в цикъла- образите на детето, живота и смъртта; на преден план е изведена отделната човешка фигура, но въпреки това човекът си остава типаж, а не индивидуалност, съдбата му се определя от съцшалния контекст

- градът- пародоксално прострнство, събиращо началото и краят на живота

- в Старият музикант трагизмът на малкия човек; встрани от течението на живота маскарад, старецът олицетворява саомотата на живота сред другите

- пейзажните детайли щрихират трагедийните внушения на текста- човекът на изкуството е просяк, отминаван от бездушните тълпи; сам в един враждебен, лишен от слънце и във властта на Смъртта свят; замяна на образа на музиканта с този на смъртта, която тегли полекичка лъка; автоматизмът на мъчителното съществуване го превръща в небитие- подсказва го и невидимостта на стария цигулар за пъстроцветните шумни тълпи, немотата на цигулката му

- първа строфа очертава образа на старецав залеза на живота си той е в неутното пространство на града, оставайки някак в преиферията, принуден да проси глътка живот; все там, до моста- внушава се мотива за трагическия кръговрат във времето и пространството асоциация за преход,но и за граница между музиканта и тълпата, между старостта и младостта, между живота и смъртта- в текста именно границата между живата и смъртта е заличена;

-студът и гладът са съдба на бездомникар той приведен седи, превит от бремето на отиващия си живот; съотнасят се линиите на регърбената фигура, на моста- елемент на градския пейзаж- и на извития лък на старата цигулка: съвпадението на формите е знак за откриване на едно и също във вещестгвеното и човешкото, за подчиняаване на конкретния житейски случай на съдбата в града; странното сливана на ктарческата фигура с околното придава на света кошмарна, диаболична двойсвеност; двойник на страия музикант е черната старческа мъка, единственатао, която парадоксално бди над него- самотния, бездомния, отхвърления.

-втората строфа контрастно противопоставя на самотната фигура образа на пъстроцветните шумни тълпи; той симвлолизира маскарада на живота, в кщойто липсва чонвешка споделеност и съпричастие към грижи и горести вечни на Другия; зад маската на привидното пъстроцветие надничат еднаквите лица на хората, които все тъй са зли и далечни; старецът е невидим за тях и започва по- скоро да прилича на нереално видение, отколкото на човешко същество, пришълец от отвъдното в света на живите;старият музикант постепенно се обезплътява, става призрачен силует, когато се спуска траурен здрач