Димчо Дебелянов

СТАРИЯТ БИВАК

На Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд -
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма, морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.

Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.

И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.

Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът - тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки - в тоя малък свят
бе намерил своя свят изгубен...

Но един и в сън нечакан час
нашия притхнал сън разсече -
тръгнахме... нощта бе пак пред нас,
ясний ден - тъй блед и тъй далече.

(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)

Ето ни сега на други бряг...
Друг - брегът, съдбата - все еднаква...
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква

по палатките... Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича