Музиката на човешката обреченост

(анализ на стихотворението Стария музикант на Христо Смирненски)

Две са основните теми, които Хр.Смирненски интерпритира в творчеството си- темата за пречистващата буря на революцията и тази за нерадостната участ на измъчения и онеправдан трудов човек.Това детерминира и различните повтика и символна натовареност в лириката му.Творби като Юноша , Йохан , Пролетарий , Да бъде ден и др. Са наситени с патетика и екстазно въодушевление от настъпващата стихия на бунта, от неудържимата мощ на въстаналата гневна тълпа,призвана да руши стария несправедлив свят и да сътвори нов. Масата изгражда ново самосъзнание за своята социална роля, за историческата си предопределеност да промени обществения порядък. Затова тези стихове носят символните знаци на огъня, пожара, стихията. Чувството е романтично стилизирано, защото революцията е разбрана като празникй, като предвестник на новото светло утро.

Съвсем различна емоционална тоналност носят творбите като Зимни вечери , Жълтата гостенка и цикъла Децата на града , в които се оглеждат мъката и страданието.Авторът се спира последователно на различни персонажи жертви на жестоката социална действителност,деца на студения град. Стихотворението Стария музикант затваря особена емоционално-психологическа атмосфера,която го различава от другите творби в цикъла Децата на града. То остава чуждо и на героичната патетика на Работникът , и на сарказма на изобличението, звучащ в Влакът , и на гневното обвинение в Братчетата на Гаврош. Сред тази галерия от конкретни образи на чедата на градката беднота, носещи обобщената визия за човешко страдание , и образът на стария музикант допълва щрих към цялостната картина на мизерията, мъката и нищетата. Но тук тонът е някак приглушено лиричен; социалната ангажираност е отстъпила пред импресионистичния натюрел, пред символистичната метафорика, за да извика у читателя усещане за съчувствие, за съизживяване на драмата на самотния старец.

Вечерта, зимата и старостта рамкират времевия дискурс в творбата. В границите на бинарнот мислене за света, мракът и зимата, принадлежащи към символния ред на смъртта, функционират като опозиция на светлинта, утрото, пролетта като знаци на живота. Тези темпорални определители подсилват внушението за обреченост и безнадежност. Още встъпителните думи (все там...) извикват асоциация за неизменната повторяемост на битието,за неумолимия ход на времето. Картината е ситуирана съвсем неслучайно в територията на смрачаването, на