Ниагара

Наред с желанието на Алеко да се запознае с чуждата цивилизация, техническия прогрес и общественото устройство на Америка, писателят осъществява и една своя съкровена мечта да види неповторимия Ниагарски водопад. С голямо вълнение Щастливецът разказва за преживяванията си в този земен рай, като използва художествени средства.

Алеко Константинов не може да започне спокойно своя разказ за срещата с това чудо на природата: Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувства, каквито изпитах аз, като наближавахме Ниагарския водопад Възклицанието побира всички прекрасни чувства, завладели в този изключителен момент душата на пътешественика.

Пресъздавайки пътя към водопада, Алеко се спира на незнатичелни подробности, защото желае да предаде и на читателя емоционалното напрежение, което е изживял самият той. Сравнява изживяването си в този блажен миг с най-красивото човешко чувство любовта: Не съм любил и не зная какво сеща човек, когато му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувства той при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът, като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот.... Авторът не би завършил земния си път преди да види райското земно кътче Ниагара, защото животът му не би бил изживян пълноценно.

Обяснимо е неврозното вълнение на туриста. На път е да се осъществи една негова детска мечта. Детските мечти са най-красивите, най-смелите, но рядко се раелизират. В този миг Алеко е истински щастлив, защото ще се сбъдне мечтата му, родена в детството и превърнала се в блян на живота му.

Читателят очаква всеки момент да настъпи този блажен миг, в който ще се появи със своето великолепие Ниагара: Ниагара чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия свят ето я пред мене!. Авторът изпитва благородна завист към тези, които вече са се докоснали до съвършенството, станали са свидетели на великолепната красота на водопада. От множеството хора, които среща Алеко, си спомня една осемдесетгодишна старица, подкрепяна от своите внуци. Чрез описанието на тази картина, авторът внушава, че всяка човешка душа има нужда от съприкосновение с красивото. Всяка възраст е подвластна на прекрасното и съвършеното. Възрастната жена е постигнала всичко в земния си път дълъг живот, обичта на близките, потомство, което да я наследи. Сбъдването на съкровеното й желание - да види Ниагара - ще й даде усещане за пълнота, защото в този миг нейната мечта е вече изпълнена.

Туристите се приближават все повече до водопада. Пред тях с цялото си великолепие проблясва реката, която като от вълшебните приказки непрекъснато сменя цветовете си. Вълнението расте с всяка измината минута. Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда ... Ниагарският водопад! Ето го!...

Алеко започва с описание на реакцията на присъстващите, а не на самия водопад. Много минути се изминаха, додето се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички. Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творение божие, а пред самия Бог бяха изправени!.... И в този момент пътеписецът признава творческото си безсилие: Който може, нека опише тази картина, който може, нека я фотографира, нека я нарисува! Аз не мога!. Средствата на словото на писателя са недостатъчни, за да опише това