СПРАВЯНЕ СЪС СМЪРТТА

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

Смъртта е граница, която отделя всички различности една от друга и очертава тяхната противоположност. Смъртта е метаморфоза не само за напусналия тоя свят, но и за живите, гледащи я като факт, и в този смисъл смъртта винаги е част от живота. Грозна или смирена, липса или памет, тя е окончателният отговор за всяко индивидуално битие, в което умрелият участва като илюстрация на преживяното, а живият съди и него, умрелия, и себе си чрез гледания отстрани безвъзвратен финал. Смъртта е размишление и идея на живите.

Българското културно битие особено почита смъртта-дълг, идеологически осмислената смърт, която задължава към ритуална почит венец, паметник, фетишизиране. Която възпитава чрез еднопосочен земен път, обвързан с идея, дълг и тяхното изпълнение. Животът и смъртта се сливат в пример, губят човешките си страсти и се превръщат в скука на педантичната цел. Удобна обаче за педагогика, назидание, респект. Такава смърт се институционализира, застинала в награди, слова, чествания, т.е. в схема, скрила човешкото, което е несъвършено и затова драматично. Българското културно битие обича такива смърти и чрез техните персонализации създава пантеони на идеите си. Същото важи и за онези смърти, използвани за антипример, но пак лишени от многопластовостта на житейската емоционалност.

Ако смъртта е граница във физическото съществуване, в метафизичните си осмисляния тя може да бъде всичко, включително и изчезване, нищо. Животът прави смъртта, придава й лице, което той иска. Както животът предпочита да бъде разпилян на милиарди частни битиета, тъй и смъртта като функция на емпиричния размисъл е по-интересна в частните си образи, нежели в обобщенията си. Ако смъртта е институционализирана т.е. ако се отчете като оценъчен факт в социума, рода, семейството тя принципно е ясен отговор на предпоставена етика, която остойностява протеклия и свършил живот, както и протичащия около тази смърт живот на другите. Метафизиката на смъртта е плод на предварителни истини и затова в нея няма нищо изненадващо, тя е окрайностена като познание. Идеологическата смърт е винаги по-удобна за интерпретация и затова доминира в културното ни съзнание, склонно повече към моралнооценъчна позиция спрямо глобалните категории. Онези тълкувания на смъртта, които отказват да я предпоставят като завършен отговор, винаги са будели интуитивно възхищение, но рядко са подлагани на метаразмишления, защото те отвеждат до крехките граници между различностите, граници, готови всеки миг да се размият в необясними за точно назоваване измерения. В тези текстове смъртта и обграждащият я живот не желаят да се превърнат в обществено полезни понятия. Смъртта е неизпълнено обществено съдържание, толкова разнообразно в решенията си, колкото човеци са я видели, изживели, помислили за нея.

В един разказ на Елин Пелин Задушница смъртта е общо понятие като факт и обща ритуалност. В тази обобщеност обаче индивидуалното участие е смайващо различно тополи печални и тъжни като вдовици; бедни сирачета, които благодарение на смъртта могат да турят нещо в стомаха си и в този смисъл се грижат не за умрелия, а за собствения си живот; свещеник, който, безразличен в ритуалните си