Петко Славейков

Спомен

По Н. Батюшков

На запад слънцето трепти, едва гори

и в огнени вълми мъждее.

Усмислен месецът занича през гори

струите си как Етър лее.

Заспало все и пусти речни богове,

едвам е чут, като чуртят водите

и вятърът като люлей горите

и шепне с листовете.

Сам тука по разбъчканите камъни

на таз огромната направа

пълзя и мярка ми се между тъмнини

следа от миналата слава:

съсипани стени, обрасли трапища,

палати срутени, с земята уравнени,

твърдини мъховити, църкви запустени,

с зарити гробища.

Вред тишина, мълчанье мъртво в тез места,

едвам едно възпоменанье

живей и ме вглъбява в сладостна мечта,

за да пригледвам със мълчанье

там, там, където е обрасло с буренак,

где вятърът люлей пусналата коприва,

где месецът насилам зарите си впива

под дребний камънак.

Там някога юнак, от битви уморен,

в дома от старина оставал,

изпращал сина си на бой и ободрен

своята сабя му подавал.

1852 г.