Спомен и блян в елегияа на Димчо Дебелянов Да се завърнеш в бащината къща

Стихотворението Скрити вопли ни показва една картина на спомените, свързани с родния дом, добрите моменти и щастието, които отдавна са отминали и след тях е останал единствено блянът за едно невъзможно завръщане в миналото, там, където лирическият герой се е чувствал добре и у дома си.

Една невъзможна мечта е скрита в подтекста на Дебеляновото стихотворение копнежът по жадувания покой в обятията на майката. Няма го това убежище на тихата ласка и нежната душевна топлота. Останал е само споменът, който се е превърнал в мечта да се изживее красотата на миналото, сега или някъде в бъдещето.

Желанието за завръщане е толкова силно и истинско, че събужда у лирическия герой една въображаема картина, където той успява да се завърне в бащината къща, при своята майка и да се почувства щастлив и в сигурност. В спомените си той се връща към миналите моменти, тези, които може би не са изглеждали толкова съкровени преди, но сега означаващи една безкрайна любов и всеотдайност. Дебелянов избира и най-подходящото време за своето мечтано завръщане в уютния и спокоен дом когато вечерта смирено гасне и душата на скитника вече може да намери покой в мрака на нощта. Тишината сякаш е навсякъде в стихотворението тихи пазви тиха нощ разгръща и с плахи стъпки да събудиш в двора една тишина през момента на очакването до радостния момент със срещата с милата и единствена майка.

Главният момент е прекрачването на прага, където поетът от студения и неуютен външен свят влиза в родния си дом, при познатото и любимото, посрещнат от майка си, дала му живот и обич, такава обич, каквато само една майка може да даде, защото тя е най-чистата и прекрасна любов. Дебелянов слага чело на безсилното рамо на старата си майка и независимо дали е на двадесет или на петдесет години, за миг от него падат всички грижи, защото майка му е до него, тя ще му помогне, както е правила винаги и както ще прави и в бъдеще, защото това е нейното задължение, тя олекотява болките на своите деца и поема техните мъки в себе си.

След влизането в родната къща настъпва един момент на примирие авторът шъпне тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона, и в една изповед пред себе си споделя, че е дошъл да дочака мирен заник, че мойто слънце своя път измина Оттам насетне няма да има значение, ако животът му свърши и така страшната преди смърт дойде да вземе поредната душа, която по право й принадлежи. Поетът е видял майка си, успял е да се върне там, откъдето е тръгнал, където се е родил и е изпълнил и последната си мечта оттам насетне няма болка, няма тъга, има само примирение и скромност. Оттам насетне не съществуват чувства, радостта е минала, но болката никога няма да настъпи, за нея няма място в родния дом пред старата икона. Животът е изживян възможно най-добре, мечтите са изпълнени, вече нищо друго няма значение.

Тъгата настъпва после, когато, след всички тези прекрасни спомени и мечти авторът се връща в болезнения и реален свят, където родният дом липсва, майката е далеч и утеха няма никъде всичко това е било скрити вопли на печален странник, в тях има спасение от реалността, но не и истина, всичко са напразни спомени за майка и родина, неща, които никога повече няма да се завърнат. И оттам насетне остава една болезнена болка и тъга, които никога не ще могат да се излекуват.