Софокъл-Едип цар

Трагичният път на самопознанието

Жанрът, който Софокъл избира за произведението си Едип цар, е трагедия. Определението за трагедия дава на читателя най-точна и ясна представа за съдържанието на самия текст-преход от незнание към знание и от щастие към нещастие поради трагическа грешка, водеща до фатален край. Едип цар преминава през множество препятствия, нещастия и случайности, докато опознае себе си, корените си и истинската си същност. Въпреки всички пречки по пътя си, той несъзнателно следва предначертаната му от боговете съдба.

В основата на цялото произведение е поставен проблемът за трагическата вина. Всъщност в какво се състои вината на трагическия герой? Виновен ли е Едип за действията си и защо? Трагичното в житейския път на героя е предопределеноот неговата съдба. Без никой да подозира, стъпка по стъпка, думите на олимпийските богове се изпълняват. Всичко започва с молбата на Зевсовия жрец към бъдещия цар на Тива. Всеки един от епизодите е изпулнен с трагизъм. Трагичната нотка се чувства най-вече във факта, че Едип спасява град, който след време ще погуби, че сам поставя началото на своя край и на трагичния си път. В пролога героят определено е представен в положителна светлина. Той се старае с всички възможни, достъпни нему средства да спаси управлявания от него град Тива от дълбоката криза, в която е изпаднал в резултат на смъртоносната епидемия, покосяваща жителите му. Нищо неподозиращият Едип се е оженил за родната си майка-Йокаста, и години наред управлява успешно тиванци, защото навремето ги е спасил от Сфинкса. Затова сега те отново очакват с надежда спасение от него. Добрите му страни и намерения проличават от диалога с останалите герои:

Готов съм аз да ви помогна всякак.

Без ръце ще съм, ако трепна пред това събрание...

Аз страдам повече за тези тук

Отколкото за себе си.

Незнаещ и неподозиращ собствената си вина, Едип се старае да я открие навсякъде другаде, но не и у себе си. По тази причина той изпраща брата на Йокаста-Креон, в светилището на Делфи, за да пита как може да се помогне на града. На сцената се разиграва класически пример за трагическа ирония-ясното за публиката и непонятното за героя разминаване между видимост и реалност. Тази ирония е силно подчертана от думите на Едип: Но де са те? Къде ще дирим бледите следи на туй далечно престъпление? В първи епизод настъпва и първият драматичен сблъсък-между Едип и Тирезий, който има трагични, макар и още невидими последствия. Може би е ирония това, че слепият Тирезий вижда в бъдещето с невидащите си очи и знаепредварително съдбата, както и истината кой е истинският виновник за смъртния мор. Докато Едип доста по-късно и твърде болеснено проглежда за жестоката си постъпка и сам се ослепява. Сега вече той физически е невиждащ и като слепец се лута по пътя, който е поел и по който духовното проглеждане до гроба ще му носи само болка и разкаяние. В първо действие обаче Едип цар е все ще твърде далеч от пътя на самопознанието. Грод, властен и непреклонен, той отдавна е забравил някогашното предупреждение на съдбата. Затова му трябва толкова дълго време, докато проумее, че виновникът е самият той.

Въпреки думите на Тирезий, Едип не приема истината, не може да повярва и да осъзнае думите на стария гадател. А в случая точно Тирезий е носител на божествената истина, която ще направи по-нататъшния житейски път на Едип дълбоко трагичен. Тирезий се опитва да го подготви и затова заговаря за страданието на този, който