Проблемът за ролята на съдбата в древногръцката драматургия е не само обект на художествено изображение, но и характерна особеност при разрешаването на конфликта. Развръзката на древногръцката трагедия е силно повлияна от божественото предопределение на човешката съдба. Драматургичният похват, който реализира активното участие на боговете в живота на древните и определя неочакваната развръзка на сюжетното действие, се нарича Бога от машината (или в машината) . Това е божествена подкрепа за героя в кулминационния миг на страдание. Човешкото съзнание е просветлено от божия промисъл и героят прозира истината за трагичната си съдба, достига до самопознание. По този начин се реализира мотивът, че правдата е постига единствено свише.

Трагедията Едип цар от Софокъл се дистанцира до известна степен от този художествен похват, но въпреки това зрителят неизменно усеща в драматургичното разгръщане на действието как боговете предопределят съдбата на героя. Творбата се възприема като свидетелство за неповторимото в духовния свят на античния човек - неговата вяра в силата на провидението, в неговото всевиждащо око. Уникалността му намира израз и чрез сложните житейски пътища и взаимоотношения между героите.

Още обръщението на жреца към Едип, в пролога на произведението, говори за важната роля на Божественото в света на древния човек. Жрецът сякаш не разговаря с Едип, царя на Тива, а с Едип, чиято съдба му е отредила средищно място между смъртни и богове, т. е. той е различен:

И днес, Едипе, мъдри повелителю, към тебе се обръщаме с молбите си да ни помогнеш, вслушвайки се в божи глас...

От самото начало се създава внушение, че главният герой е спасител само защото съдбата е решила той да бъде такъв. Думите на Едип задълбочават тези импликации: Креона... изпроводих в Питийското светилище...

Мъдрият повелител иска съвет от Бога, не е уверен в решенията си. Ето защо се обръща за помощ към Аполон. Потвърдено е впечатлението, че никой не е в състояние да намери вярната посока, без тя да му бъде разкрита свише, финалът на пролога е убедителен израз на посланията на творбата: ... Ще живеем в щастие или ще паднем - все по воля божия. Оформя се сложната, неедностранчива представа на зрителя за духовния свят на античния човек - сякаш едновременно объркан и подреден, несамостоятелен и цялостен.

В този ред на мисли бихме могли да определим поведението на Едип в първи епизод като отклонение от установеното, което внушава идеята за различие от античните представи за предопределен хоризонт на човешката мисъл. Виждаме главния герой да взема крайни решения, да надхвърля отчасти художествената си роля на връзка между човешко и божествено. Стремежът към свобода на решения и действия противоречи на тезата за предопределеност на човешките желания и цели, като постигането им зависи от боговете. Сякаш Едип единствен разполага с правдата - нещо твърде нехарактерно за смъртния човек:

...да няма достъп до вода очистваща... Проклинам аз убиец... Да влачи той, злодеецът сред вечно зло живота си!