СОФОКЪЛ - ЕДИП ЦАР

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЕТИЧЕСКОТО

В древноелинското общество драматургичните творби имат точно определена социална функция. Тя най-често е ориентирана към въвеждането и утвърждаването на ясно изразени нравствени ценности и особено на етически норми, които са предназначени да гарантират хармонията в общността. Към това е насочена и трагедията на Софокъл, озаглавена Едип цар. В нея е подложен на интерпретация митът за Едип - царя на Тива. В древногръцкия театър сюжетът не е от значение. Той е добре познат на зрителите. По-важни са етическите представи, които се формират и внушават посредством творбата и най-вече посредством централното действащо лице, централния герой - Едип цар.

Една от най-разпространените интерпретации на този образ следва виждането на Аристотел (Поетика). Според него, Едип е идеалният трагически герой. Тази му същност се определя от това, че той е поставен между крайните проявления на човешките характери и техните етически, поведенчески модели. Така по същество творбата, използвайки като посредник трагическото в образа на Едип, съчетано с мита, разкрива пред зрителя преди всичко страшните последствия от неспазването на етическите норми. Най-важната от тях е стремежът Към добродетелност, към ненарушаване нито на неписаните, нито на писаните закони. По-значими за съхраняване на хармонията в обществото са онези, които са дадени от боговете, а не под някакви форми регламентирани от хората. Но престъпването на забраната за инцест (кръвосмешение) е само стимул за развитието на трагическото в образа на Едип. При неговото изграждане Софокъл се стреми да спазва вече утвърдената традиция. Заради това персонажът не се отличава нито с изключителна добродетелност, нито е докрай справедлив. Той често нарушава етичността, но не е престъпник, поне по отношение на своята ценностна мотивация. Сходен е със зрителя, за да може, посредством това сходство, да предизвика катарзис. В този процес на пречистване, осъществяващ се чрез острото, кризисното положение, в което е поставен героят, решаващо значение има преходът му от щастие към нещастие. Той е следствие от нарушаването на етически норми, което е свързано с усложненост, заплетеност на сюжета и на емоционалните състояния. Двигател на задълбочаващия се конфликт са грешките, допуснати от Едип. Те определят трагическото В образа му, но са насочени и към зрителското възприятие. То също трябва да бъде заблудено, да допусне същата грешка или грешки. Техният източник, от една страна, е т. нар. хюбрис (дързост), но от друга - човешката гордост, прекалената самоувереност. По същество това вече определено преминава в сферата на етическото. На тази база, дори трагическият герой - Едип, може да бъде определен като етически. Същевременно проблемът за етическото, за поведенческия модел, който всеки трябва да следва, за да бъде осигурена хармоничността в обществото, неговата подреденост, има определена форма. Тя е пряко свързана с щастието (евдемонията). Такова е виждането и на Аристотел в неговото съчинение Никомахова етика. От негова гледна точка - щастието е върховното благо, към което е насочена човешката дейност въобще. То е смисъл и цел на съществуването, на самата човешка природа. Евдемонизмът предполага, че доброто е обект на човешките желания и цел на личностното поведение и действие. Като етически акт, стремежът към щастие е начин на живот в неговите съвършени форми за реализиране. То изразява субективната позиция на свободния човек. Значението на етичността се определя от виждането на Аристотел за