Драматургията на Софокъл, появила се през V в. пр. Хр., художествено интерпретира от нова творческа позиция проблема за човека и съдбата. За разлика от Есхил, който се интересува от бъдещата съдба на човешкия род в своето цялостно универсално развитие, Софокъл насочва вниманието си към отделния човек и неговата лична съдба. Проблемен център на трагедиите му става индивидуалната човешка вина, а не родовата. Така драматургичното действие навлиза във вътрешния свят на човешките преживявания. На сцената героите имат свои индивидуални характери, които са психологически мотивирани. Насочването към драматургичен конфликт с психологично съдържание извежда на преден план диалогът. Митологичната основа на трагедийната тематика е първоначалният двигател на действието, което има за цел да разкрие вътрешната драма на човека. Зрителят, макар и познаващ сюжета, следи с неотслабващ интерес сложните перипетии в преживяванията на героите. Възприема ги като случващи се в момента. Вярва на искреното и дълбоко страдание. Достига до катарзис, т.е. до пречистване на съзнанието и вътрешния духовен свят след преживения трагедиен афект от нещастната съдба на главния герой. Вълнението достига своята кулминация.

Творчески похват на Софокъл е да забавя драматургичното действие, като завързва нови възли в раздвоената от съмнения страдаща човешка душа. Този похват е известен с понятието ретардация. Развръзката на сложно заплетеното действие, достигнало своята кулминация, донася освобождаване от преживения шок. Страданието на главния герой, носител на драматургичната идея, е споделено от публиката. Неговата сила и форма на сценична изява зависят от характера на героя. Страданието е водещ психологичен мотив при изграждане на човешките характери в трагедиите на Софокъл.

Класически пример за образцова трагедия с психологически изваяни характери е Едип цар. Написана е около 428 г. пр. Хр. и е част от драматургична трилогия, интерпретираща теми и сюжети от Тиванския митологичен цикъл. Останалите две произведения са Антигона и Едип в Колон. Характерното за тази трилогия е, че Всяка трагедия запазва своята художествена самостоятелност, макар да е тематично близка с останалите две. В хронологична последователност драматургичните творби проследяват съдбата на Едип - сина на Лай, владетел на древния град Тива, и неговите наследници.

Едип е предопределен да преживее собствената си страшна съдба в дълбоко незнание за трагичните обстоятелства, пред които ще го изправи животът. За Софокъл характерът на човека предопределя неговата съдба, а не предреченото от боговете. Едип вярва в своите най-светли и добри намерения. Убеден е в силата на човешките си възможности. Доказва го чрез велики дела, според митологичните представи на древните елини за героично поведение на човека. Спасява Тива и нейните граждани от чудовището Сфинкс, в чийто образ се сливат природен и човешки разум. Митологията представя Сфинкс като жена с лъвска глава и криле. Неведомите тайни на природата все още измъчват човека и неговото незнание създава странните образи на полухора, полуживотни. Това са тотемите. Те са само наполовина в синтез със света на човешкото. Сфинксът има женско тяло, което обвързва митологичния образ с човешките представи за хармония между природния и житейския кръговрат. Жената носи живот. Тя е символен израз на синтеза между природа и човек. Елементи от това символно значение са въплътени и в образа на Сфинкса. В контекста на Тиванския митологичен цикъл този