Трагедията Антигона на Софокъл е представена на сцена вероятно през 442 г. пр. Хр. и донася голяма слава и признание на своя творец. Тя е част от трилогията за Едип цар и е свързана с мита за родовото проклятие над Лабдакидите. Софокъл обаче освобождава своите герои от тежестта на съдбовната предопределеност и насочва вниманието към деятелната личност, която се изправя в противоборство с неблагоприятните обстоятелства. Характерите, изградени от него в драматургичната творба, са трагически определени, а героите се отличават с делата си. Известно е, че заради умението си да изгражда ярки образи на герои със силни характери Софокъл е наречен от съвременниците си майстор на характери. Това твърдение се потвърждава и от трагедията му Антигона.

В хода на драматичния конфликт Софокъл изяснява нравствените ценности и законите в човешкото общество, от които се ръководят героите на творбата. Макар и твърде млада, Антигона следва принципите и разбиранията си за дълга на човека към кръвно близките му хора. В своите постъпки тя се ръководи от божите неписани закони и това я подтиква да престъпи Креоновите разпоредби - да не се погребва мъртвият Полиник, брат на девойката. Изправена пред владетеля на Тива, тя смело се противопоставя на заповедта му, убедена в правотата си. Антигона осъзнава цялата сериозност на постъпката си и на обвиненията, отправени към нея, но дръзко се възправя срещу потъпкването на нравствените ценности в живота:

Не смятах за така могъщи твоите повели, че да нарушава смъртният неписаните вечни божи правила. Не са от вчера, ни от днес, а винаги са живи.

Тя запазва докрай твърдостта на решението си и не изменя на себе си. Ръководи я силата на сестринската й обич към непогребания брат и убедеността, че е сторила това, което повелява дългът на живите към мъртвите. Обаянието на образа й е свързано преди всичко със способността й да отстоява докрай своята решителност, без да се колебае в избора си.

Антигона превъзхожда с душевната си сила своята сестра Исмена. Силата на любовта, човечността и убедеността в правотата й са в основата на моралното й превъзходство. Нерешителната Исмена се бои да престъпи заповедта на Креон, защото я възприема като дълг да се подчини на властническите му разпоредби. Когато тя отказва да се присъедини към Антигона, смелата девойка решава сама да извърши погребалния обред за своя мъртъв брат, водена от чувство за дълг, и като човек, и като сестра на Полиник:

Мисли каквото искаш, ала него аз ще погреба и ще загина радостна. Ще легна мила редом с него, милия, изпълнила свещен завет.

Героинята приема смъртта в името на божествената правда и като свой неотменим човешки дълг. Затова за нея смъртта не е трагична, а прекрасна. Освен това, тя се ръководи от правото на човешкото сърце да обича и да се грижи за своите близки. Приема като свое задължение да прояви наследения благороден дух на своя знатен род. Това звучи в пролога на трагедията, когато Антигона се обръща към своята сестра, от която очаква съпричастност и съдействие: