СОФОКЪЛ - АНТИГОНА

ЩАСТИЕТО - ПЛОД НА ЧОВЕШКИТЕ ДЕЛА

Трагедията на Едип цар резонира в личната съдба на неговите потомци. Греховен плод от брака му с Йокаста (майка и съпруга на Едип) са синовете - Полиник и Етеокьл, и дъщерите - Антигона и Исмена. Те са предопределени, според дребния мит, да понесат нови страдания и човешки нещастия, но да изкупят вината на родителите си. Трагичната ирония на съдбата преследва и наследниците на Едип.

Проблемът за родовата вина тематично обвързва трагедията Антигона с Тиванския митологичен цикъл. Така драматургът остава верен на митологичния сюжет, но има творческа свобода да представи своя интерпретация на проблема за човека и неговата лична съдба. Според Софокъл, той заслужава по-голямо внимание. Наследената вина на съгрешилите предци обременява човешкото съзнание, но не тя е причина за личното нещастие на главната героиня Антигона. Срещу трагичните обстоятелства на живота се изправя човешкият характер. Той определя пътя към личната трагедия на героинята. Готова да отдаде нужната почит към мъртвия си брат Полиник, обявен за враг на родната Тива и лишен от погребален ритуал със заповед на владетеля Креон (родственик на Едиповите наследници), тя избира своята нещастна съдба. Антигона не търси съвет и помощ от никого, не се уповава и на божествена подкрепа, а самостоятелно взема решение. Тя е водена от човешкото в себе си и се подчинява на неговата нравственост. Това е най-достойният избор за личността и нейната съвест. Единствен съдник, определящ вината и наказанието за престъпената боля на владетеля, е моралът. За Антигона той стои по-високо от законите на Креон. Владетелят на Тива е субективен изразител на волята на родовото общество, а Антигона - на човешката етика и повелята на сърцето. Личността застава срещу общоприетото, близа в конфликт с божествената воля и правото на владетеля. Антигона погребва брат си Полиник и сама променя хода на съдбата си, но остава вярна на човешката си същност. Още в пролога на трагедията, с твърдо взетото решение тя сама определя себе си като личност с висок нравствен облик: Не моля вече, не желая твоето съдействие, дори да би го давала. Мисли каквото искаш, ала него аз ще погреба и ще загина радостна. Ще легна мила редом с него милия, изпълнила свещен завет. По-дълъг срок ще трябва да се нравя на подземните. Сред тях наведи ще лежа. А светото за боговете, ако щеш, презирай ти! Между живот, изпълнен с мисъл за неизпълнен дълг към ближния, и трагична гибел Антигона избира достойния път към смъртта. Страданието е нравствената сила на личността й. То я води към разкриване на характер, несъвместим с представата на древните за слабата женска природа. Неслучайно самият Креон смята, че нарушаването на заповедта му е дело на дързък мъж. Той не допуска, че жена би имала смелостта да се изправи срещу неговата воля. Узнал истината, Креон има вече личен мотив за действие срещу Антигона. Така неговото поведение изразява характерното в цялостния му човешки облик. В края на трагедията Креон е наказан не от боговете, а от самия себе си.

Чрез поведението на всички герои, Софокъл доказва тезата, че характерът и постъпките на човека определят неговата съдба, а не предначертаното от боговете. Художествените доказателства не са еднозначни, дадени наготово, поднесени като крайни изводи. Драматургът сблъсква героите, очертава принципно различните им позиции, с което провокира зрителите, респективно читателите. Те следят с внимание развитието на драматургичното действие, търсят причините за поведението на всеки един от героите както в конфликтните сцени помежду им, така и в рамките на големия