Софокъл поставя в пиесите си типични за времето въпроси. Проблемът за отношението към религията, за конфликта между човешката и божествената воля, за честта и благородството е актуален и днес. Софокъл е написал повече от 120 трагедии, до нас са стигнали седем, две от които и до днес се играят по световните сцени - Едип цар и Антигoна.

Класическият разказ за силата на духа и противопоставянето на мнозинството е самостоятелно произведение. Софокъл създава творбите си по нов модел. В тях той въвежда и трети артист. Така увеличава броя на присъстващите на сцената и повишава драматичното напрежение. Антигона е част от таванския цикъл легендарни творби за града и историята му. На тези митични събития Есхил посвещава трилогия, част от която (Седемте срещу Тива) е стигнала до нас, а от други запазени творби е пресъздаден трагичният мит за Едип, рода му, проклятието на съдбата. След смъртта на Едип, в града остават двамата му сина, но спорът помежду им довежда до братоубийствена война.

И двамата - Етеокьл, защитаващ стените на Тива, и Полиник, довел нашественици пред тях, падат в боя. Решението на новия цар Креон е Етеокъл да бъде погребан с почести, а тялото на Полиник да се остави на птиците и зверовете. Въпреки това, Антигона - сестра на двамата, извършва погребален обред.

Антигона е млада девойка, дъщеря на прокълнатия Едип. Неотдавна тя е изпратила баща си в подземното царство (Едип в Колон - Софокъл), а сега се налага да дели обичта към братята си. За нея любовта е една, тя зачита родовите закони на обществото и счита, че е длъжна да извърши за единия това, което е направено за другия. Обяснявайки на сестра си Исмена своето решение, тя набляга на по-старите, извечните закони: А светото за боговете, ако щеш, презирай ти! Когато я завеждат пред Креон, тя гордо'му посочва предимството на старите, дадени от боговете, закони: Не смятах за така могъщи твоите повели, че да наруши смъртният неписаните вечни божи правила. Девойката пояснява на наскоро избрания цар разликата между него и вечността, между мимолетното му желание и вековните неписани закони. Тя свързва в едно моментното, историческия миг - битката и последиците, с вечното, царуващото над света и хората - божиите закони.

Антигона познава неписаните закони на сърцето, спазва ги, подчинява интимното на общественото. В този неин възглед присъства историята - епохата е времето, когато държавата обединява, но и подчинява гражданите. Отделни личности, застанали начело, провъзгласяват личните си мнения за обществени закони - така, както постъпва Креон. Той става цар случайно - гибелта на наследниците го издига на престола. Опиянен от внезапната власт, той раздава заповеди, без да се съветва, без да се допитва до оракула или народа. Издал заповед, той не търси мотив и логично обяснение на действията си. Креон се страхува от хората, затова се стреми да задържи властта чрез страх и насилие. Според митовете, той е еднакво виновен заедно с Етеокъл за изгонването на Полиник, но това не му пречи да обяви съдружника си за герой, а прогонения - за предател. Държавата е необходима на Креон като опора на властта.

Гражданите на Тива помнят неотдавнашното царуване на Едип. Прокълнатият цар е управлявал мъдро, проявявал е милост и разбиране, зачитал е вечните закони. Креон не носи демократизма на Едип. Той бърза да обяви Етеокьл за герой - така част от славата минава и към Креон, а сетне осъжда евентуалните нарушители на заповедта си. Когато довеждат Антигона, Креон не би могъл нищо човешко да стори. Той вече я е осъдил, страхува се да не урони авторитета си и затова търси какви ли не аргументи в полза на присъдата. Креон поставя държавата над всичко (И онзи, който слага над родината приятеля си, е за мен нищожество), като много умело демагогства - смесва понятията