Драмата като литературен род в древноелинското общество има определена социална функция, ориентирана към нравствените ценности на Античността - епоха, издигнала в етична норма хармонията в човешките взаимоотношения. Драматургията на Софокъл, появила се през V в. пр. Хр., се интересува от отделния човек и неговата лична съдба. Авторът наблиза във вътрешния свят на човешките преживявания, като водещ психологичен мотив при изграждането на характерите е страданието на главния герой. В своята вътрешна драма той достига до катарзис, т. е. до пречистване на съзнанието след преживения трагедиен афект - върхово емоционално преживяване на осъзнатата истина за личната съдба.

Индивидуализацията е отличителна черта за героите от трагедиите на Софокъл - Едип цар и Антигона. Те са дръзки и последователни. Имат силна воля за индивидуална изява на личностните качества на характера. Това ги прави ярки драматургични образи със запомнящо се човешко поведение. Вървят по свой път, избран от тях самите. Следват го неотклонно, вярват в нравствените цели на живота си.

Едип и Креон са непримирими опоненти. Всеки от тях е мъдър държавник, ангажиран с обществените интереси на народа. Непреклонни, неотстъпващи от позициите си, понякога се превръщат в деспотични личности, които пренебрегват и не зачитат чуждото мнение. В такива ситуации те се изправят пред трагичната си съдба, която провокира негативните страни в характера им. Като цялостни и последователни в действията си личности, обикновено и двамата герои отиват докрай. Защитават неразумна позиция, над която тегне трагичната ирония на съдбата. Нещастието на героите е причинено от нежеланието им да смирят гордостта и гнева си. В резултат на нарушените етични норми те са обречени на самота, в която осъзнават трагичната си вина и достигат до така необходимата за човека мъдрост и до благочестието. Това е пътят на мъчително изживян личен катарзис.

Едип е заслужил уважението и любовта на своите съграждани. Той е герой, спасил града, получил царския престол по достойнство. Управлява в хармония с обществените интереси. Креон поставя над всичко справедливостта. Той люби своя град. Стреми се да установи строг и справедлив ред. Едип, устремен в търсенето на убиеца на Лай, за да изпълни съвета на делфийския оракул, е твърде амбициран и поради незнание проклина себе си. Креон, воден от благородна цел, проявява непримиримост към всеки враг на любимия град, поради което заповядва Етеокъл да бъде погребан с почести и слава, а Полиник, като враг на родината, да не бъде зачетен.

Двамата владетели управляват, водени от добри намерения в държавните си дела. Единственото им желание е да служат на своя народ и да изпълняват с достойнство обществения си дълг. Те забравят личната човешка мотивация при вземане на решения в екстремални обстоятелства. А това е основна причина да не разберат разумните доводи на своите опоненти. Приемат ги за лични врагове. Двамата владетели, идентифицирали се с държавата, откриват особена вина у достойно опониращите им. Те са вече врагове не само на владетеля, но и на държавата. Това неизбежно ги води до трагично заслепение и грешка, което е и тяхната лична трагична участ. Едип се гордее със своя разум, нарича сам себе си славословений Едип. В свръхамбициозните си претенции обаче започва да греши.