Устремът на древногръцките герои към по-висока нравственост, роден не от божествената, а от човешката представа за грозно и прекрасно, определя мярата за красиво страдание на хора и богове в драматургията на Софокъл. Проблемът е интерпретиран като трагично освобождаване на душата от митологичните окови на принудителната родова вина.

Носител на такъв духовен бунт, според човешката мяра за добро и зло, е Антигона от едноименната трагедия на Софокъл.

Човешкото достойнство и неговото опазване чрез свободен личен избор е най-стойностният критерий за високата духовна мяра, с която оценява човека и света Антигона. Тя поставя първо себе си и своя родов морал на изпитание в трудната кризисна ситуация да бъдеш човек в общество, чиято нравствена мяра не приема красивия духовен свят на жената.

За да бъдеш жена с личностно присъствие в древна Елада, е необходима висока мяра за хармоничния нравствен избор на човека, застанал между земно и небесно, между волята на Олимп и на човека-властник.

Еднакво грозно, неуютно е за душата на Антигона, подчинила се на безсмъртните от Олимп и приела тяхната предопределена мяра за божествено наказание, така и сред бездуховния свят на Креон.

Безсмъртните търсят радост в човешката болка и страдание - радост от обезсмъртената сила на волята си, насочена срещу красивите пориви на човешкия дух. Те определят грозното и прекрасното в душата на Антигона според своята божествена мяра за наследена родова вина. Определят трагиката на живота и съдбата й. Божествената мяра за човека е антихуманна. Тя властва над духа му и отнема правото за личен ценностен критерий, съграждащ нова мяра за света, чиято същност е духовният бунт на избора.

Антигона се бунтува срещу насилието на богове и властник, срещу остарялата мяра за добро и прекрасно на родни богове и славни героични предци. Свободният избор на свободната личност е новата мяра за красиво, трагично страдание на избралата себе си и своята смърт - прекрасна личност на Антигона. Тя остава горда в живота и смъртта.

Красивото страдание на трагично позналата съдбата си човешка душа е най-високата духовна мяра за силата на човешката воля, осъзнала нравствените неписани закони на човешката гордост и достойнство:

...Знаех - смърт. Защо пък не?

...Облага е

за мене да издъхна предивременно.

...от туй, че ме улучи зла съдба

не ме боли. Но истински бих страдала,

ако трупа на брат си бях оставила

без гроб...

Антигона сама избира страданието си. Сама определя мярата за красива болка, която я прави достоен човек, надмогнал злата сила на предопределената си съдба. Антигона сама, по собствена човешка воля и избор, се бори за красивото потъпкано добро в душата на човека, чиято най-страшна трагична цена е човешкият живот. А смъртта е нравствената мяра за достойно преживян живот в света на смъртните, но и за вечното безсмъртно битие на гордия красив човешки дух:

Ала какво ще прослави повече

от туй, че в гроб съм

брата си положила?

Но храня твърда вяра, че отивам там

любима на баща, на тебе, майчице,

така любима и на тебе, братко мой!

Бащин град на тиванската родна земя,