Социалното страдание в Яворовата поезия.

Поезията на Яворов е драматична изповед на трагично неспокойната му човешка същност, откровение на съвестта, болезнен стремеж към самоопознаване и самопреодоляване.Поетът иска да успокои страстите си, да преодолее кошмарните си изживявания, да заживее в хармония със себе си, да се смири и примири с урагана на Битието.Но за него всичко това е невъзможно.Той е безмилостен, дори жесток най-вече към самия себе си; безкомпромисен е към собствената си съвест; убеден е, е че злото има надмощие над доброто в света.За него животът е нравствен проблем и за това Яворов не може да го приеме без силно страдание.

Трагизмът, който пронизва цялата Яворова поезия (и социална, и любовната, и философско-психологическата), е предопределен от страстния му копнеж по истината за човека и за света, контрастно раздвоен пред стихиите на злото.

В своите стихотворения на социална тематика На нивата и Градушка Яворов рисува потресни картини на бедност, безперспективност и нерадост, на похабени надежди, които стигат само до това да бъдат обрани плодовете на човешкия труд от природата, на тежка, непосилна борба с живота.

Страданието звучи и се разкрива като ограбена надежда в безнадежния селски свят в стихотворението Градушка, а природното явление става въплъщение на безжалостната сила на природата.

Страданието на поета се поражда и засилва от вечното противоречие между добро и зло, между илюзия и реалност, между ангелското и демоничното начало в човешката душа.

Въпреки разочарованията и съмненията, въпреки отчаянието, Яворовият силен дух не спира да търси светлината и да вярва, че е възможно от отломки да се създаде нов свят- и свят, и храм.В стиховете му надделява трагичния оптимизъм на личността, изправена между вярата и неверието, между надеждата и съмнението, между отчаянието и стоицизма.

Поетът възприема страданието като вечно, като присъстващо и в безсмъртната човешка душа сред Всемира.Стремлението към душевно спокойствие и равновесие в изключително чувствителната емоционална същност на Яворов е обречено, както е обречена всяка негова надежда за обществена справедливост и за лично съвършенство.С трагично крушение завършва вяра му в освобождението на българите от Македония.

И Яворов, като останалите творци от кръга Мисъл не преодолява своята болезнена привързаност към народната общност, не се дистанцира от страстите български.На всякъде в стиховете му намира потвърждение Гео-Милевата констатация, че Яворовото страдание е толкова огромно, че не може да бъде само негово лично страдание, че сърцето на поета е