Социалното осигуряване е една изключително специфична и сложна материя в обществения живот и в законодателството на една държава.По своята същност социалното осигуряване е един вид система ,чиято функция е да акумулира средства , да направлява тяхното съхранение и разходване и да ги разпределя между хората и социалните групи , които по една или друга причина се нуждаят от тях.Паричните постъпления във фондовете на социално-осигурителната система се събират от лицата , които упръжняват трудова дейност и се рапределят под формата на осигурителни обезпечения , възникнали в резултат на настъпило осигурително събитие.В най-общ смисъл системата на социалното согиуряване представлява едни вид гарант за сигурността в обществото и в частност на отделни негови групи. В законодателството в България нормативната уредба на социалното осигуряване е регламентирана чрез Кодекс за задължитено обществено осигуряване обнародван в Държавен вестник брой 110 от 17 Декември 1999 г. и влязъл в сила от 1 Януари 2000 г. Този кодекс урежда отношенията между държавните органи , отговарящи за акумулирането на осигурителните вноски ,осигурителите и осигурените лица , както и случаите , в които се изплащат осигурителните обезщетения.Тук трябва да се разяснят някои основни понятия . Осигуреното лице според кодекса е лице , което извършва трудова дейност и получава съответното възнаграждение за това. В алинеите от член 4 се конкретизират лицат ,които имат право на социално обезщетение.Това са хората ,наети на работа за повече от пет работни дни през 1 календа-

рен месец или 40 часа, държавните служители,съдии,прокуро-

ри, следователи, кадровите военнослужещи,Земеделските производители,членовете на кооперации, занаятчии, еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества , както и хората, които работят без трудово правоотношение и получават доход над минималната работна заплата.Всички тези